Доц. Валери Велев, дм, е завършил медицина в Медицинския университет в София и има три признати специалности: по медицинска биология, медицинска паразитология и инфекциозни болести. Първоначално работи като лекар-асистент в Детска клиника на СБАЛИПБ „Проф. Ив. Киров“. През 2017 г. придобива образователната и научна степен „Доктор“ по инфекциозни болести. След успешно издържан конкурс, през 2021 г. заема академичната длъжност доцент, а малко по-късно е избран за Началник на Диагностично-консултативния блок на болницата. Паралелно с това е и  доцент  към Катедрата по инфекциозни  болести, паразитология и тропическа медицина на МУ-София.

Още от прогимназиалните класове знае, че иска да стане лекар и следва мечтата си с трудолюбие, упоритост и много любов. Днес е щастлив да върви по своя път, независимо от предизвикателствата, с които се среща, огромната отговорност и това, че работата поглъща почти цялото му време.

Иска му се хората да разберат, че не можем да съществуваме без микросвета около и вътре в нас, обречени сме да живеем заедно и всъщност „си помагаме“ много повече, отколкото си пречим. През малкото свободни мигове, с които разполага, доц. д-р Велев обича да чете книги, да се вижда с близки и приятели, да опитва интересна и новаторска кухня, обожава театъра. Най-голямо удовлетворение му носи усмивката на дете, което си тръгва здраво от болницата и пламъка в очите на студентите, оценяващи споделените от него знания. Убеден е, че винаги  ще има надежда.

 

 

1. Как стана така, че се насочихте към медицината? Вие ли я избрахте, тя ли Ви намери или беше взаимна любов от пръв поглед?

 Любовта от моя страна е безспорна от ранна детска възраст. Въпреки че не съм имал лекари в семейството, винаги съм бил наясно още от прогимназиалните си години, че искам да съм лекар. Само мога да се надявам, че любовта е взаимна.

2. Покрай пандемията КОВИД 19 инфекциозните болести изведнъж привлякоха вниманието на целия свят. Вашата оценка за съвместното ни съществуване с микросвета в нас и около нас, как да направим така, че да няма излишни трусове, възможно ли е? Кои са по-опасни – паразитите в буквалния или в преносния смисъл на думата?

Наистина, пандемията привлече вниманието на обществото към инфекциозните болести, но интересът на студентите и колегите към тази фундаментална специалност никога не е угасвал. Тя се допира буквално до всяка друга медицинска сфера и винаги сме работили рамо до рамо с капацитета си  при деца и възрастни. Покрай КОВИД-19 обществото чу, че ние съществуваме, но уви това не подобри условията в нашата работа, не накара държавата да спре да гледа като зла мащеха на специалността ни. Просто се наложи да работим много, много повече от преди. Да направиш нещо приоритетно за инфекциозните звена в болниците е много по-различно от това да подхвърлиш по 1000 лева на работещите. Не парите, а достойнството е важно за нас, за да можем да се грижим качествено за нашите болни. Хората трябва да разберат, че микросветът около и в нас съществува и ние няма как да съществуваме без него. Обречени сме да живеем заедно и всъщност „си помагаме“ много повече, отколкото си пречим. За паразитите е ясно – в биологичния смисъл антипаразитни медикаменти има, хората-паразити обаче са неизкореними.

3. Как преминава един обикновен Ваш работен ден?

За изминалите 10 години, преди пандемията, работата ми в болницата минаваше по един доста рутинен, отъпкан начин, но съвсем не неприятен. Прекарах ги в детската инфекциозна клиника, като започвахме с кратко обсъждане на лежащите деца „по документи“, след което минавахме визитация, коригирахме терапията спрямо статуса на детето и най-актуалните му изследвания, консултирахме при нужда външни пациенти и, разбира се, пишехме, пишехме, пишехме. От декември миналата година съм натоварен, думата не е  случайна, да бъда началник на диагностично-консултативния блок на болницата. Лабораториите в моя сектор вършат рутинно своята работа и дори увеличаваме диагностичните си възможности. Приемният сектор обаче е най-динамичната част от ежедневието ми сега. Консултирам множество пациенти, и деца и възрастни, с разнообразна инфекциозна или паразитна патология. Част от тях хоспитализираме в съответните звена на болницата, назначавайки първичния минимум от изследвания и начало на терапията, а колегите в отделенията я дооформят в хода на диагностичния процес. Този неспирен поток от пациенти всеки ден е основното предизвикателство, което трябва да посрещам с моя екип от сестри и санитари. В зависимост от етапа на учебната година, някои мои сутрини започват първо с лекция на студенти-медици, а в други дни, при така наречените свободно-избираеми модули, денят ми и завършва с лекция или практическо занятие, но вече със студенти, които сами са избрали нашата дисциплина и искат допълнителни часове обучение. Работата с децата-пациенти и студентите е изключително приятна и мотивираща за мен.

4. Кой е Валери Велев, когато не е на работа? Какво Ви радва и натъжава, как успявате да презаредите батериите?

Всъщност, през повечето време май съм на работа. Иначе обожавам да чета художествена литература, да излизам с близките си, с приятели. Особено харесвам откриването на нови заведения с визия и интересна и новаторска кухня. Едно от най-прекрасните неща, които ме карат да се радвам и отпускам психически и емоционално, е театърът. Обожавам това изкуство. Натъжават ме глупавите хора, колкото и банално да звучи. Преди ме дразнеха, влизах в спорове, полемики, днес просто ме натъжават.

5. Най-голямото предизвикателство в работата Ви? А най-голямото удовлетворение?

Дежурствата в нашата работа са много тежки. Инфекциозната патология е винаги остра, спешна, ние нямаме планови болни. Когато бях млад специализант и имах много дежурства, това беше голямо и много тежко предизвикателство пред мен. Отговорността е огромна. Най-голямото удовлетворение за мен продължава да е усмихнато дете, което си тръгва здраво или студенти, които ме поздравяват за начина на преподаване.

6. Доколко здрав или болен е светът, в който живеем днес и каква е диагнозата му според Вас? Има ли път към спасението и ще успеем ли да го извървим?

Днес времето е такова, че всички мислим за КОВИД и сме се вторачили в бъдещи инфекции. Всъщност, от биологична гледна точка телата ни стават все по-здрави. С напредъка на медицината, хигиенните стандарти, превенцията, средната продължителност на живот се увеличава все повече. Емоционално обаче светът не ми се струва здрав. Огромен брой хора са лесно манипулируеми, вярват в безумия, учат децата си на безумия. Самият факт, че днес в Европа има мащабна война показва това – хората не са поумнели нито на йота от преди 75-80 години. Липсва ни чувството на емпатия. Гледаме как едни хора избиват други и се чудим кой е прав? Не зная дали има път към спасението. Страх ме е, че „полезните идиоти“ в света са твърде много.

7. Имаме ли нужда и днес от бялата лястовица?

Винаги има нужда и винаги ще има надежда.

8. Вашата рецепта за щастие? А за успех? Припокриват ли се двете понятия?

Не мисля, че двете неща се припокриват. А рецепти за успех и щастие нямам. Ако някой ми предложи, веднага бих ги опитал.

9. Любим девиз?

  „Всеки може да е съпричастен със страданията на приятел, но е необходима много фина душа, за да си съпричастен и с успехите му.“ Оскар Уайлд.

Радостина Александрова