Вилата се издигаше на самотния, скалист бряг в най-затънтената и висока част на острова. Морските вълни напразно се опитваха да докоснат терасата ѝ. Вечерта напредваше и луната за кой ли път прикриваше хиляди човешки тайни.
Обитателят на вилата – висок мъж с атлетична фигура, поддържана в последните седмици с плуване и самотни разходки из околността, се взираше напрегнато в светещия екран на компютъра. Пръстите му играеха върху клавиатурата, а пред очите му пробягваха безброй цифри и букви,
Най-после натисна бутона “Enter” и се отдръпна назад. Беше го направил. Сега трябваше да поспи. Утре рано сутринта щеше да замине далече от тук. Вилата, наета от него под чуждо име преди 3 месеца, щеше да остане завинаги зад гърба му. Предстоеше му дълъг път. А нищо неподозиращия свят го очакваше голяма изненада. И никога вече нямаше да бъде същият.
Няколко часа по-късно, на хиляди километри, известен сенатор в Конгреса на една от водещите сили в света, се канеше да се усамоти за удоволствия с 40 години по-младата си приятелка. Намираха се в апартамент на 5-звезден хотел, за чието построяване в забранена за това зона, беше лобирал и спечелил разрешение, напук на бурните протести на природозащитниците. Напоследък беше разредил чувствително срещите си с дългокраката и с пищна гръдна обиколка златокоса Клер. Не че нямаше желания, но възможностите му бяха силно ограничени от стреса и годините. А след прекарания преди две години ковид, лекарят му го беше предупредил да внимава с виаграта. Докато Клер кокетно разхождаше пред него новото си еротично бельо, купено специално за случая с неговите пари, той успя да изпрати есемес до съпругата си. Текстът гласеше:
– Скъпа, преговорите се проточиха. Налага се да остана тази нощ и утре ще се прибера у дома.
Изключи телефона си и се отпусна, за да даде на Клер възможност да изпълни своята част от споразумението им. Без да го натоварва излишно.

По същото време, един друг телефон изпиюка, известявайки за полученото току-що съобщение. Намазана обилно с крем против бръчки жена посегна към апарата и неволно се усмихна. Никаква изненада – беше съпругът й. Колко предвидимо. Най-вероятно с поредната лъжа, че има работа и се е наложило да остане да пренощува. Знаеше за тайните му забежки, но и двамата се преструваха на образцово семейство. От години. Защото така ги устройваше. Все пак реши да хвърли едно око, преди да заспи. Взирайки се в текста на малкия екран обаче, тя усети как усмивката замръзва на лицето й, а желанието за сън категорично я напусна. Вместо очакваното банално и отработено във времето обяснение, с ужас прочете следния текст:
– С Клер съм и ще правим страхотен секс.
Следваха възмутителни подробности. А най-ужасното беше, че писмото беше изпратено не само до нея, но и всички членове на благотворителната асоциация, която оглавяваше, изобщо до всичките ѝ налични контакти. Още не беше осъзнала ставащото, когато телефонът започва да вибрира – търсеха я едновременно адвокатът им, представители на две от най-гледаните телевизии и сътрудници от предизборния щаб на съпруга ѝ. А скандалът едва сега започваше. И тя нямаше никаква идея как се е стигнало до него.
Но това далеч не беше единствената драма. По едно и също време милиарди хора по света започваха да научават неща, които никак, ама никак не бяха лесни и приятни за преглъщане. Никой не разбираше какво се случва. Безобидни съобщения по телефона или електронната поща променяха съдържанието си и изкарваха наяве истинските помисли и намерения на авторите си. И стигаха до много повече от посочените получатели. Сякаш някаква невидима сила надничаше в душата и редактираше всичко написано. Началниците разбираха какво точно си мислят за тях подчинените им, но нямаха време да се ядосват, защото с ужас установяваха, че и тяхното мнение за по-висшестоящите вече не е тайна за никого. На светло излизаха мръсни тайни от всякакво естество. Купени конкурси, нечестно спечелени избори, фалшифицирани доказателства, мръсни сделки и откраднати пари, поръчители на убийства, тайни заговори. Милиони двойки научаваха за изневерите си, мъже откриваха, че не са бащи на децата си. На някои места журналистите и детективите бяха така заети да се оправят с личните си проблеми, че нямаха сили за разследвания. А и нямаше нужда, защото истината сама си проправяше път.
Че това е някакъв вирус стана ясно веднага, но в създалата се суматоха никой нямаше време да проучва произхода му.
Най-слабо засегнати, разбира се, бяха децата. Защото те по принцип си казваха това, което мислят и не им се налагаше да се преструват. А едно момченце, чиито родители харесваха разказите на Джани Родари и често му ги четяха, спонтанно възкликна:
- Сега всички са като кристалния Джакомо!
Тази реплика беше подхваната от медиите и даде името на вируса – Джакомо.
След първоначалния шок, който извади всички от равновесие, страстите започнаха да се успокояват. Стана ясно, че никой не е напълно невинен. Дори и само за това, че е позволил да го управляват хора, които не са били подходящи за целта. Последното особено болезнено осъзнаха жителите на една малка балканска държава, в която вече две години безуспешно се опитваха да съставят правителство. А населението обедняваше и се топеше като сняг на жарко лятно слънце.
Разговорите в социалните мрежи и платформите за запознанства рязко секнаха. И нямаше как да бъде иначе. Първо, защото на хората просто не им оставаше време за такива занимания, улисани в това да следят събитията на деня. И второ, защото никой вече не можеше да скрие информацията за себе си и да се представи за нещо, което никога не е бил.
Притиснати от обстоятелствата, повечето хора, щат – не щат, започнаха да говорят истината и само истината. Не защото бяха осъзнали по трудния начин, че „истината е най-добрата политика“, а защото лъжата много бързо излизаше наяве.
Шепа ентусиазирани коментатори, за които никой преди това не беше чувал, обикаляха студията на телевизии и радиопредавания, където приповдигнато обясняваха, че сега вече всичко ще си иде на място и светът най-после ще стане прекрасен, точно какъвто е бил изначало замислен. Реалността на живия живот обаче скоро започна да опровергава думите им. Защото, например на мъжете им ставаше все по-трудно да обясняват на любимата жена до тях еротичните си сънища с техни приятелки, съседки и напълно непознати дами. Жените пък изобщо не успяваха да скрият истинските причини, събудили интереса им към някой господин. Най-трудно беше за хората на изкуството и учените, защото всяка тяхна идея излизаше на бял свят далеч преди да е готов крайният продукт. Това объркваше и нерядко разочароваше публиката, пораждаше конспиративни теории и създаваше куп проблеми на патентното право.
Истината превземаше ежедневието на хората. Дръзка, арогантна и нетактична, с безпощадните си действия тя разбулваше дълго крити тайни и мистерии. Носеше справедливост и удовлетворение, но нерядко причиняваше огорчение и болка. Невинаги беше възможно да се прекара разграничителна линия между реалните проблеми и въображаемите опасности, които може би никога нямаше да се осъществят. Беше почти като в онзи виц от Фейса, с който в недалечното минало всички се забавляваха. За двамата екстрасенси, дето се развели заради бъдещите си изневери. Само че сега никой вече не се смееше на подобни истории.
Едно от положителните последствия на новия световен ред беше, че след всички разсекретени документи, държавите и правителствата сякаш бяха забравили за неразрешените си конфликти. Войните спряха, надпреварата във въоръжаването също. Нямаше време дори за взаимни обвинения и нарочване на виновни. Всички бяха заети с това да търсят начин как да се върнат към доброто старо време. Когато истината беше разтегливо и относително понятие, от което всички политици, а и обикновените хора, инстинктивно се пазеха.
Там някъде, в една самотна вила на брега на океана, много приличаща, но напълно различна от онази, с която започна този разказ, един мъж се взираше напрегнато в екрана на компютъра, докато нанасяше поредица от тайнствени букви и цифри. Вирусът „Джакомо“ се нуждаеше от осъвременяване, но в никакъв случай не биваше да изчезва от лицето на земята.
От „Откраднати мигове“, Р. Александрова, Елестра, 2024