В началото бе словото


В началото бе словото… Буквите. Чудото на езика. Онова, което съхранява паметта ни, записва историята ни, разпространява знания, помага ни да общуваме, създава невероятните шедьоври на литературата.

Учим се да пишем и да го правим правилно още в началните класове. Но дали граматиката от учебника е  достатъчна или в живота важат и други правила?

Даваме ли си сметка каква невероятна сила притежават думите. Казаните и премълчаните. Осъзнаваме ли, че имат власт да повлияват и променят съдби, не само на отделните личности, но и на цели народи.

Думите за подкрепа и съпричастност, за уважение, израз на любов и страст, на възхищение, думи за благодарност, думи в търсене и даване на прошка. Не ги ли спестяваме понякога, забързани в ежедневието, загубени в лабиринт от задачи и проблеми, улисани в грижи. Не пропускаме ли да кажем „обичам те“ и „извинявай, сгреших“, само защото се страхуваме да не покажем слабост.

И отново чрез думите  молим за помощ в трудни моменти, но и подаваме ръка за спасение на изпаднал в беда приятел.

И трябва безкрайно много да внимаваме с думите – тези, които изричме, но и тези, които чуваме, в които се вслушваме.

Чрез думите са изказани много истини, но и немалко лъжи. Думите са невероятно оръжие. Неправилно изречени или разбрани, те може би са нанесли повече вреда от всички войни, водени до момента.  И със сигурност са допринесли за разпалването им.

Думите – пропаганда, думите за манипулация. И онези грозни думи, които волно или неволно обменяме в ежедневието си. Без да си даваме сметка за болката, която причиняват. Обидите, клетвите, заплахите. Думите са оръжие, нараняващо понякога по-тежко от куршум. Думите ни събират, но могат и да ни разделят. И веднъж изречени, няма как да се върнат назад. След тях винаги ще остане белег в сърцето.

„Лоша рана заздравява, лоша дума не се забравя“ – твърди народът. И допълва, че „благата дума и железни врати отваря“. Все неща, проверени и доказано във времето.

Да, зная, че в момента някой ще каже: Важното е да сме искрени и да си казваме истината в очите.

Няма спор. Но, това не е повод да дадем гласност на първата щуротия, която ни е хрумнала.

Има граници, които не бива да се преминават. На доброто възпитание, на човечността. Като например това да ровиш в нечия рана, само за да успокоиш собствените си комплекси.

И, когато се колебаеш дали да кажеш нещо или да го премълчиш, най-добре се запитай как би се почувствал ти самият, ако някой ти каже същото на теб или на човек, когото много обичаш.

В началото бе словото. То ще бъде винаги с нас. И от нас зависи дали ще бъде мост или преграда към бъдещето и света, който ни заобикаля.

Магията на словото е точно в това – да ни помага да трупаме мъдрост и да бъдем най-добрата версия на самите себе си.

Радостина Александрова