Горската аптека


Някога, когато бях мъничка, най-много обичах да си играя на учителка, лекарка и аптекарка.  Тетрадка на квадратчета, обвита с авторитетна тъмнозелена подвързия, служеше за дневник, в който нанасях оценките на куклите у дома. С добре подострен червен молив поправях диктовките и домашните им работи.  Всички те си имаха и здравни картони, в които стриктно отбелязвах имунизациите, които съм им направила, кога и от какво са боледували и с какво съм ги лекувала, как наддават на ръст и тегло. Тези ми занимания бяха добър повод мама и тате да ми обясняват за ваксините, за дифтерита и детския паралич, за ангината и бронхопневмонията, за тениите и глистите. За ползата от добрия сън, чистите ръце, плодовете и зеленчуците, дългите игри и разходки на открито.

От всичките ми играчки, пардон ученици и пациенти, най-непослушно беше мечето. То често прекаляваше с медец, редовно се успиваше сутрин и нерядко идваше цялото ужилено от пчели, докато се е опитвало да рови из хралупите на дърветата.

На един 8 декември, когато бях на 4 годинки, Дядо Мраз  остави на балкона голяма кутия с изящни, приказно изрисувани украшения за елха. Имаше всякакви – топки, бастунчета, сърчице, гъбки, желъди, джуджета и какво ли не още. Бяха толкова красиви и крехки, че чак не смеех да ги докосна. С годините си отидоха едно по едно, показвайки ми нагледно, че трябва да ценим хубавите неща, докато ги имаме. Сърчицето обаче оцеля и вече 52 години е с мене. Малко поиздраскано, но все така прекрасно. Как добре го е казал Поетът: „Да беше камък, щеше да се пръснеш, но ти търпиш, защото си сърце“. А и истинската любов е вечна, нали?

Дядо Мраз неслучайно беше подранил с подаръците си за мене тази година. Не само, защото бях послушно дете (като се замисля, едва ли), но и защото на същия този ден ми бяха махнали сливиците и, меко казано, се чувствах доста некомфортно. А датата я запомних, защото нашите ми казаха, че това е празникът на студентите. На балкона обаче имаше и още една изненада – книжка голям формат с твърди корици и чудни  илюстрации. „Горската аптека“ на Лили Захариева. Години по-късно разбрах, че малката ми леля е влязла в ролята на Дядо Мраз или по-скоро на Снежанка (тя неслучайно също се казва така – Снежанка) и е намерила начин да ме зарадва от името на всичките ми близки. Студентка по медицина, тя беше прибягала от близката Окръжна болница, където е била на занятия, за да остави съкровищата на балкона ни, предварително добре увити в найлон, за да не се намокрят от снега, който същия ден беше започнал да вали на едри парцали.

Татко отиде на работа, а аз нямах търпение мама да започне да ми чете. Притворила очи, ясно си представях добрата Баба Костенурка, която помага на горските жители. Чувах дрезгавия глас и покашлянето на онези от тях, които бяха прекалили със сладоледа, окхането на навехналите крак при гонениците между дърветата, пъшкането на прекалилите с десерти, дето сега ги болеше коремчето. Книгата разпалваше въображението ми и малката масичка (но с чекмедже!) и етажерката до нея мигом се превърнаха в аптека. Крайно време беше да имаме такава у дома. В кокетни бурканчета и чашки разтварях водни боички и забърквах лековити сиропи, които грeеха в цветовете на дъгата. Празни кутии от кибрит приютиха всякакви „хапчета“ – бобени, лещени и царевични зърна, жито, ориз, малки копчета и оцелели „перлички“ от отдавна скъсани гердани. Имаше бинт и памук, крем „Здраве“ и шишенце стар одеколон, което още не беше загубило аромата си или поне на мене така ми се струваше. Тайно примъкнах от кухнята малко изсушен магданоз  и някакви други подправки, които ухаеха толкова вкусно, че и на най-злоядите посетители на аптеката веднага им се връщаше апетитът. Очевидно това не ми стигаше, защото  нападнах саксиите със здравец и мушкато, за да си набавя нужните „билки“.  Карах мама да ги вари на печката, а после прецеждахме течността през тензух и я събирахме в шишета от лимонада с категоричното указание да не пия от тях, без да ми ги е предписал лекар. Точно това обяснявах и на всичките си болни кукли. Много по-късно щях да разбера, че в шишетата от лимонада сме наливали просто чай. Така де, безопасността преди всичко. А иначе, чай – от лайка, билков и черен, се предлагаше и в самата аптека. Нашите ме бяха научили да правя кокетни хартиени пакетчета, в които отмервах дозите.

Аптеката постепенно се разрастваше. За нуждите й, с мама и татко събирахме треви през лятото, слагахме ги да се изсушат в стари вестници под тежестта на дебели книги. А аз получавах първите си уроци по ботаника и фармакогнозия. Запомнила съм думите им, „че няма отровни вещества, а отровни дози“. Едва ли е звучало точно по този начин, но са ми го обяснили достатъчно разбираемf за възрастта ми.

-Хората много отдавна са се научили да използват растения, за да лекуват различни болести. Днес немалко лекарства се получават от тях. Дори животните, при определени страдания, търсят някои треви – разказваше татко, докато се разхождахме по поляните около блока ни в „Младост“ или на село – Това, което е добро за едни, може да е опасно за други – добавяше той и даваше пример за това, че кравите не бива да пасат люцерна.

Помня и историята за беладоната (лудото биле), която още звучи в ушите ми.

-Някога жените я използвали, за да разширят зениците си. Вярвали, че така очите им стават по-красиви и изразителни. Затова нарекли растението бела дона, което значи хубава жена. Но, растението е отровно и може да причини смърт. Затова е важно колко, кога и как се използва – мама правеше драматична пауза на това място, за да ми предостави време да осъзная чутото.

Покрай собствения си опит, знаех много добре какво означава да ти разширяват зениците. И потръпвах от ужас за рисковете, които ме грозяха. Усетила притесненията ми, мама бързаше да ме успокои, че това няма как да се случи. И ме уверяваше, че имам най-хубавите очи и без да ми се налага да прибягвам до такива трикове. А аз не спирах да се чудя на изпитанията, които жените са склонни да изтърпят в името на красотата. С днешна дата бих могла да допълня – и на любовта.

Някои от изсушените цветя (моят първи хербарий) бяха толкова красиви, че сърце не ми даваше да ги стривам на прах. Да, вече си имах истинско хаванче с пестик. Благодарение на сръчните ръце на моя татко се бях снабдила и със самоделна везна изцяло по мой дизайн – летвичка върху кубче, а в двата й края две малки петриеви блюда, равномерно отдалечени от центъра. Всичко това добре застопорено, разбира се.

„Горската аптека“ беше и си остава една от любимите ми книги. Врата, отворила пред мен неподозирани нови хоризонти. Провокирала въображението ми, предизвикала ме да си задам един куп въпроси. Окуражила ме за дръзки мечти. Като се започне от тази да направя сироп за кашлица, който да е с вкус на ягоди и малини и да не се налага майка да се опитва безуспешно да ме прилъже да изпия предписаното лекарство, „маскирайки“ го с компот или боза. Спомените ми в това отношение са така неприятни, че и до днес никой не е в състояние да ме накара да пия сироп, независимо от развитието, което тези продукти са претърпели. Голямата ми мечта беше лекарството срещу рак, защото майката на две съседски момчета си беше отишла от тази ужасяваща болест.

Често се питах дали странните зелени хапчета, подозрително наподобяващи грахови зърна, които Пипи, Томи и Аника изпиват, наистина ще им попречат да порЕснат. А аз исках ли да стана голяма? Беше ми толкова хубаво във вълшебния свят на моето детство, под ласкавите грижи на мама и тате. Но, един вътрешен глас ми подсказваше, че ако искам да сбъдна мечтите си, трябва да измина дълъг път. И аз продължавам да вървя по него.