Как Везалий си е набавял човешки останки?
Няма как да не си зададем този въпрос, тъй като през XVI век дисекцията на човешки тела все още е била предизвикателство. Тук е мястото да разкажем съвсем накратко за историята на дисекциите изобщо.
Практиката за дисекция на човешки труп възниква в древна Гърция през III век пр. н. е. И се възражда в средновековна Италия в началото на XIV век, с последващо развитие в Европа и останалия свят.
Херофил от Халкидон и Еразистрат от Кеос са първите древногръцки лекари, извършвали систематични дисекции на човешки трупове през първата половина на III век пр.н.е. Това става в Училището по медицина в Александрия и и е сериозна крачка напред, тъй като с нея са преодолени дълбоко вкоренените вярвания и културни навици, възпрепятствали осъществяването й преди това. Сред факторите, които допринасят това да се случи, са покровителството на владетелите, което позволява телата на екзекутирани престъпници да бъдат предавани на двамата лекари за техните научни търсения. Амбицията на гръцките власти е да утвърдят Александрия като всепризнат център за обучение в областта на литературата и науката. Самата среда в Александрия, обитавана от космополитна интелигенция, също благоприятства този успех. Въпреки това обаче, след смъртта на Херофил и Еразистрат, дисекцията на човешки тела потъва в забрава за векове наред. Възобновена е едва в началото на XIV век като инструмент за преподаване на анатомия в Болоня, Италия, след пауза от над 1700 години (Fraser, 1972; von Staden, 1992; Ghosh, 2015). Подходяща почва за това създава развитието на науката в средновековна Европа и основаването на университети през XII и XIII век в Париж (1150 г.), Болоня (1158 г.), Оксфорд (1167 г.), Монпелие (1181 г.) и Падуа (1222 г.). През 1231 г. Императорът на Свещената Римска империя Фридрих II (1194-1250) издава указ, с който нарежда човешко тяло да бъде дисектирано поне веднъж на всеки пет години за провеждане на анатомични изследвания и присъствието е задължително за всеки, който ще практикува медицина или хирургия (Ghosh, 2015).
Тази инициатива и осъзнаването, че човешката анатомия може да бъде преподавана и изучавана само чрез дисекция на човешко тяло, води до нейното легализиране в няколко европейски страни между 1283 г. и 1365 г. До края на XIII век Университетът в Болоня се превръща в най-популярната институция в Европа за изучаване на медицина, привличайки студенти от цяла Италия и много други страни. През 1292 г. була на папа Николай II разрешава на студентите, завършили медицина в този университет, да преподават в целия свят. Именно в него Мондино де Лиуци (Mondino de Liuzzi, 1275-1326) извършва през 1315 г. първата официално одобрена и публично осъществена дисекция на човешко тяло (екзекутиран престъпник, вероятно жена) след Херофил и Еразистрат.
Интересът към устройството на човешкото тяло и неговите тайни вълнува не само лекарите, но и художници, скулптори, дори най-обикновените хора. Леонардо да Винчи (1452-1519), Микеланджело Буанороти (1475-1564) и Бачио Бандинели (1493-1560) са провеждали подробни анатомични дисекции и това им помага при изобразяването на човешките фигури в техните произведения. Преди Везалий Леонардо да Винчи създава прекрасни и прецизни анатомични илюстрации, от които повече от 1000 достигат до нас. Неговите произведения обаче никога не са били публикувани и със сигурност не са повлияли на Везалий (Ghosh, 2015; Zampieri et. Al., 2015).
През XVI век са организирани т.нар. анатомични театри, предназначени за публични анатомични дисекции, чиято задача е да задоволяват любопитството на разнородната и все по-многобройна аудитория. Първият постоянен анатомичен театър е построен от Фабрициус аб Аквапенденте (Fabricius ab Aquapendente, 1533-1619) през 1594 г. в университета в Падуа. Скоро след това са създадени такива и в редица други градове и страни – в университите в Болоня през 1595 г., Лайден през 1596 г. и Париж през 1596 г. (Капитанов, 1865; Prioreschi, 2001; Sellmer, 2001; Rengachary et al., 2009; Ghosh, 2015).
Необходимостта от трупове за провеждане на дисекции очевидно е надхвърляла възможностите за законното им доставяне (основно трупове на престъпници), поради което нерядко се прибягва до нелегални действия. Сред тях са ограбване на гробове, кражба на мъртви тела на престъпници, изнасяне на трупове, очакващи погребение или нападение над погребални шествия. И докато през XIV век подобни „инциденти“ все още са били рядкост, то през XVI век те са често срещано явление. В своя трактат „De humani corporis fabrica“ Везалий откровено признава, че също е прилагал подобни „операции“ (тайно прибиране на телата на екзекутирани престъпници), за да си осигури нужното снабдяване с трупове. Разказва се как негови ученици от Падуа открадват труп на жена от гробницата и одират цялата й кожа, за да не бъде разпознат от нейните роднини по време на публична дисекция (Shelbourn, 2006; Ball, 2014; Ghosh, 2015).
Ако това звучи шокиращо, то какво да кажем за случая с Бърк и Хеър от 1828 г., който е като истински филм на ужасите.
Предполага се, че Уилям Бърк и Уилям Хеър са извършили серия от 16 убийства за период от около 10 месеца през 1828 г. в град Единбург в Шотландия. Правят го, за да продават труповете на Робърт Нокс, който да ги използва за дисекция по време на лекциите си по анатомия.
В началото на XIX век Единбург е бил водещ европейски център за проучвания в областта на анатомияга, във време, когато търсенето на трупове е довело до недостиг на легалното им предлагане. Причината е, че действащото в Шотландия законодателство е изисквало труповете, използвани за медицински изследвания, да идват само от починали в затвора, жертви на самоубийство или сираци (https://en.wikipedia.org/wiki/Burke_and_Hare_murders)
Илюстрация е използван портретът на Андреас Везалий от Пиер Понсе (1574–1640) от Wikipedia.
Използвана литература
Капитанов, Г. 1965. Обща хирургия. София: Медицина и физкултура, 5-24 стр.
Ball, P. 2014. The devil’s doctor: Paracelsus and the world of Renaissance magic and science. New York: Random House Publishing, p. 67.
Fraser, P.M. 1972. Ptolemaic Alexandria. Oxford: Clarendon Press.
Ghosh, S.K. 2015. Human cadaveric dissection: a historical account from ancient Greece to the modern era. // Anat. Cell Biol., 48(3), 153-169.
Prioreschi, P. 2001. Determinants of the revival of dissection of the human body in the Middle Ages. // Med. Hypotheses, 56(2), 229-234.
Rengachary, S.S., C. Colen, K. Dass, M. Guthikonda. 2009. Development of anatomic science in the late middle ages: the roles played by Mondino de Liuzzi and Guido da Vigevano. // Neurosurgery, 65(4), 787-793.
Sellmer, R. 2001. Anatomy during the Italian Renaissance: a brief history of how artists influenced its development. // Whitelaw, W.A. (ed.). The Proceedings of the 10th Annual History of Medicine Days. Calgary: Alberta Faculty of Medicine, The University of Calgary, 341.
Shelbourn, C. 2006. Bringing the Skeletons out of the Closet: The Law and Human Remains in Art, Archaeology and Museum Collections. // Art Antiquity & L, 11, 179–198.
von Staden H. 1992. The discovery of the body: human dissection and its cultural contexts in ancient Greece. // Yale J. Biol. Med., 65(3), 223-241.
Zampieri, F., M. ElMaghawry, A. Zanatta, G. Thiene. 2015. Andreas Vesalius: Celebrating 500 years of dissecting nature. // Glob. Cardiol. Sci. Pract., 5, 66.
https://en.wikipedia.org/wiki/Burke_and_Hare_murders