Д-р Цветелина Великова или както приятелите я наричат – Лина, е една от най-вдъхновяващите личности, които познавам. Лекар-имунолог, преподавател, учен, автор на сериозни статии както и на блог, сладкодумен събеседник със свежо за хумор и понякога изненадващи, но винаги интересни идеи. И, не на последно място – чаровна жена и любяща съпруга и майка. Нямам представа как успява да съчетае всичко това във времето и пространството, но едно е сигурно – хората като нея са призвани да проправят път и да изграждат мостове към бъдещето, да сбъдват не само своите мечти. И да дават кураж. Куп причини, за да ми се иска да се срещнем и поговорим с нея. Още повече, че съвсем наскоро излезе книгата й, посветена на детския имунитет, която веднага прикова вниманието не само на родителите. Колкото и да е заета, д-р Великова намира място за нас в натоварения си делник.
1. Здравей, Лина! Защо медицина и защо имунология? Ти ли избра тях, те ли те намериха или взаимно се открихте?
Когато гледах сериала “Спешно отделение“ като дете, мечтаех за това да бъда лекар в Спешно отделение. Кой не мечтал това? На филм всичко изглеждаше страхотно – динамично, вдъхновяващо, удовлетворяващо. После забравих тази мечта, но учейки химия и биология, защото от всички предмети, тези двата и математиката ми харесваха най-много, по естествен път дойде да кандидатствам екология и медицина. Избрах второто без колебание.
Медицината разгърна пред мен един нов свят – на възможности много по-големи от просто да „помагаш на хората“, а в това хората да живеят по-дълго, по-добре, по-качествено и да бъдат по-здрави. Харесва ми това, че медицината се развива непрекъснато.
Като студентка работих две години и половина като медицинска сестра в интензивно отделение по детска кардиология. Там имах възможността да усетя от първо лице какво значи да се бориш за живота на човек, на дете, на новородено. Всъщност страшно много ми хареса адреналина, истинската „докторска“ работа. Причината да не тръгна по този път беше, че прецених силите си и че не бих могла да работя в това напрежение и на такива обороти цял живот. Безкрайно уважение изпитвам към всички колеги, които се занимават с клинична медицина.
Така започнах да търся друга специалност и имунологията ми легна в сърцето. Няма да крия, първият ми досег с имунологията по биология в първи курс, после по микробиология в трети, после в пети курс – клинична имунология, и по инфекциозни болести, беше труден – почти нищо не разбирах! Толкова сложно ми беше! Пишех си в едни тетрадки, рисувах си схеми, четях учебници.
Тогава взех решение, че искам да продължа развитието си в тази област. Привлече ме с това, че е страхотна – има и лабораторна работа, има наука, има пациенти. Обиколих няколко места, търсейки активно възможности и започнах да правя докторантура, след това и специализация по клинична имунология. Когато прочетох повече статии, когато изкарах няколко чуждестранни курсове по имунология, когато общувах с колеги имунолози, тогава вече ми се проясниха процесите. Или поне част от тях, защото имунологията остава все още не само необятна и с много различни области, но и откритията и проучванията се случват по-бързо, отколкото можем да се запознаем с тях.
2. Имаш семейство и две малки деца, работата ти е изключително отговорна, а имунологията е една от най-бързо развиващите се области на биомедицината и изисква доста усилия, за да не изоставаме от напредъка й. Публикува серия статии в престижни научни издания, написа книга за детския имунитет, активна си и в социалните мрежи. Как успяваш да се справиш (и то прекрасно!) с толкова много задачи, каква е тайната на успеха? Удивително е колко много неща побираш в 24 часа и 7 дена.
Тайната е една – можеш да направиш всичко, което пожелаеш, но не по едно и също време.
И да, случва ми се е да стана в 4 сутринта, за да довърша документация и консултации на пациенти, да подам статия за публикуване със закъснение, да отпушвам запушени нослета и да давам лекарства на децата, ако са болни и вкъщи с мен, да рисуваме с тях, да попълвам документи, да рецензирам статии, докато говоря с пациенти или колеги, да сложа едно пиле с ориз да се пече минути преди корпоративна среща, да пускам перални, да сгъвам дрехи, да поиграем на „лего“, пак да говоря с пациенти, да анализирам данни, да пиша презентации, да чета статии, да публикувам нещо в блога или в социалните мрежи, да общувам с хората там, да говоря на безплатна телефонна линия за ваксините, да се чуя с приятели или да им драсна един ред, или пък да отида в болницата на работа и да преживея подобни неща плюс домашните задължения, когато се върна вкъщи и т.н.
И почти всеки човек има подобно ежедневие, ако не с едни от тези дейности, то с други. И всеки може да се справи с един или няколко такива дни, случва се. Лошото е, ако това е всеки ден, постоянно, без почивка, тогава човек се изчерпва, „прегаря“, губи смисъл, мотивация.
Това, което беше важно за мен да осъзная преди две години беше, че мога да се справя с такава динамика за кратък период, но не и да продължа по същия начин. Затова когато заниманията ми станат в повече, спирам за малко, опитвам се да анализирам кое да оставя, с кое да продължа, на кое колко време да отделя, кои дейности са ми приоритет, а кои да преминат в графа „може би, но не сега“.
Опитвам се да се сбогувам с илюзията, че имам цялото време на света или „цялата нощ пред себе си“. Това просто не е така. Имаме ограничен ресурс време, даже по-добре да го наричаме „бюджет“ от време. Той трябва да бъде „харчен“ по-разумно дори от парите. А ако сме достатъчно далновидни, ще сме осъзнали, че финансовият и времеви ресурси са тясно свързани помежду си.
За да се държа фокусирана, често слушам подкасти и курсове на моя любим лектор Дейв Креншоу, който казва „Денонощието има 24 часа. Седмицата има 7 дни. Месецът има 30 дни. Годината има 12 месеца“. Удивително е, че ние хората трябва да си напомняме тези елементарни факти.
- Наскоро излезе книгата ти „Детският имунитет“, която със сигурност е много полезна на всички родители, и не само на тях. Как се роди идеята за нея?
Ще започна по-отдалече, защото пътят до тази книга беше много дълъг. Още като дете мечтаех да стана учител и писател. Донякъде постигнах тази мечта, тръгвайки по пътя на академична кариера като преподавател в университет и автор на научни статии. Както по-нагоре споделих, имунологията за мен беше толкова трудна, че чак невъзможна за разбиране, научаване и т.н. Но толкова ми беше интересна, че си давах шанс. Няколко пъти. Все пак по едно време я поразбрах, въпреки че продължавам да уча.
Няма да крия, че има все още неразкрити неща, че има аспекти в имунологията, които са ми трудни, но е прекрасно, че има имунолози, като например Вие, с които дискутираме такива въпроси, правим заедно наука и пишем статии.
И нали знаете, когато човек осъзнае и разбере нещо и си каже „ех, това ли било, колко е логично!“, иска да го сподели с останалите. Особено с хората, които нямат медицинско или биомедицинско образование, а се интересуват по темата. Обмислях дълго време да имам личен блог по имунология. Създадох го, когато родих и пред мен се разкри нов свят. Тъй като бях майка и се интересувах от имунната система на децата, започнах да пиша в блога точно по тази тема. Оказа се, че още много родители се интересуват, задават въпроси, пишат ми с молба да разгледам още някоя тема. И един ден с мен се свърза Димитър Николов, редактор на „Сиела“ който беше чел блога ми и който каза, че биха искали да напиша книга за детската имунна система. Хвърлих се в това без изобщо да се замисля, бях толкова щастлива, повече от поласкана. Но и уплашена. Отговорността беше много голяма. Дали ще мога да напиша такава книга? Аз ли съм правилният човек за тази книга? Дали ще обхвана всички аспекти? Какво искат да прочетат родителите? Имам ли време да напиша книга? Веднага се свързах с д-р Снежина Лазова, която е педиатър и детски пулмолог и с която работим заедно от почти 10 години, за да я помоля да ми помогне. С имунологията си казах, че вероятно ще се справя, но все пак става дума за деца. Тя прегърна идеята и ми вдъхна кураж.
Отне ми повече от година да направя справка за новостите, да проуча всички аспекти на детския имунитет, да напиша страниците, да я редактираме. Добре че бяха Митко и Снежи, които направляваха стила ми на писане. Митко всъщност ми помогна да облагородя написаното така че то да бъде по-разбираемо за читателите, той ме насочи и какво искат те да чуят – а именно – повече истории, повече практически съвети. Неуморната Снежи пък отдели няколко месеца да редактира книгата освен медицински, но и литературно, така че четивото да е по-достъпно, по- издържано, базирано на нейния опит с общуване с хиляди деца и техните родители.
Пишейки книгата през цялото време си мислех – какво биха казали сега колегите имунолози за тази част – достатъчно научно издържана ли е, добре ли е обяснена, без да се впускаме в молекулярни детайли, но пък да не изкривяваме фактите. Имаше периоди през тази една година, докато пишех книгата, че ще се проваля, че няма да успея да я завърша, или че книгата ще е слаба и безполезна. И в крайна сметка, най-трудното беше да мина от академичен стил на писане, към научнопопулярен стил, този, който да е приятен за родители и за всички, които искат да научат повече за собствената си имунна система. Защото това не е учебник по педиатрия или имунология, това е една книга без претенции, която иска да обясни какво е имунна система и как работи тя, защото именно правилната информация има способността да вдъхне увереност на родителите, че всичко е наред и че правят най-доброто за децата си. А оценка на самата книга дават читателите – благодарна съм на всички, които постоянно ми обратна връзка за това кое им е интересно, кое полезно, кое не са успели да разберат, кое искат да е било разгледано по-подробно и т.н. Един от най-напрегнатите дни за мен покрай излизането на книгата беше, когато тя вече беше в ръцете на хората и те я четяха. Сякаш стотици хора надникват в душата ти, гледат недоверчиво и преценяват дали четенето на тази книга е полезно за тях. Особено е като усещане, хареса ми.
Може би не успях да благодаря истински на семейството си, на съпруга и децата си, защото писането на книгата неминуемо „открадна“ часове от времето с тях, на родителите ни и приятели, които помогнаха с гледането на децата, за да бъде завършена и редактирана книгата навреме.
- Колко често боледуват от инфекции децата и кои са най-честите грешки, които родителите неволно допускат? Какво би ги посъветвала?
Децата боледуват от инфекции по-често от нас или колкото нас, ако и ние сме по-уязвими. И това често боледуване не можем да кажем, че се дължи на „слаба“ имунна система. Причината за това е, че е незряла и наивна. Означава също така, че има още много да се учи, развива, обогатява. Имунитетът често се представя като един щит, като нещо, което е длъжно да ни предпази от инфекциозни причинители, но всъщност ние първо се инфектираме и след това имунната система се задейства за справяне с патогена. При децата като че ли боледуването е по-драматично, защото се притесняваме за тях повече, отколкото за себе си. Забравили сме как сме боледували като деца.
Не бих го нарекла грешка, но нещо, което родителите често правят, е да мислят за имунната система, само когато детето се разболява. През останалото време като че ли тя не е важна. Разбира се, че здравословният начин на живот оказва влияние върху цялостното здраве, включително върху имунната система. Но разполагаме и с цял клон на превантивната медицина – имунопрофилактика, така че бих посъветвала родителите да се грижат за децата си и в насока да подпомогнат работата на имунната система, или поне да не й пречат, като осигурят няколко малки ежедневни „удобства“ за нея – напр. добро хранене, достатъчно сън, игра на открито и т.н.
- Ти си успешна и красива млада жена – майка, съпруга, лекар, преподавател, популяризатор на науката. За какво мечтаеш, колко високи са мечтите ти?
Благодаря за високата оценка! Бих казала, че обичам разнообразието, че ми харесва да се занимавам с различни неща като вид, интензитет и ангажираност. Не обичам да се конкурирам с другите хора, но се старая да подобрявам себе си, знанията си, уменията си, работата си. Мечтите ми са като на останалите хора – да живеем в по-добър свят. Свят без бедност, болести, екологични катастрофи, войни. Ако мога дори с малко да допринеса към подобряване на тези недъзи на света ни с наука и благотворителност, смятам, че бих била удовлетворена. В по-личен аспект мечтая за спокойствие, като това да имам време без телефонът ми да звъни, да съм сред природата, да чета повече художествена литература, да рисувам.
- Кога и как успяваш да си починеш и да „заредиш батериите“?
От няколко години не си почивам, както преди. Сякаш всичко, с което се занимавах като лекар, учен и преподавател се усложни с раждането на децата. Но поне осъзнавам колко е важна почивката, когато не можем да си я позволим. Така времето за почивка става „скъпо удоволствие“ в днешно време. Все пак, за да функционирам, гледам да „заредя батериите“ като не крада от съня си. Вече дори не се опитвам да компенсирам липсата на часове в денонощието с недоспиване, толкова съм уморена, че сънят е по-силен от желанието за работа вечер. Понякога си почивам вечер точно преди заспиване с няколкоминутно гледане на кулинарни или забавни видеа в социалните мрежи, което успява да ме отпусне, а не ме напряга. Това може да не влиза в дефиницията за „продуктивно“ време, но всичко имаме нужда и от разпускане с непродуктивни неща.
- Каква е твоята формула на щастието и има ли рецепта за нея?
За себе си съм открила, че съм щастлива, когато съм в мир със себе си, когато съвестта ми е чиста. Всеки прави грешки, от нас зависи да се извиним, когато нараним другите. На всеки могат да му се случат неблагоприятни събития, важно е каква е нашата реакция и какви способи имаме да се справим с тях. Щастие за мен е, когато зная, че близките ми са здрави, и не допусна да бъда смачкана от външни обстоятелства. Щастие е, когато все пак допусна да бъда смачкана от такива събития, но после се изправя, изтупам и си кажа „и това премина, а аз вече съм добре“. Щастие е, когато приемеш, че грижите и проблемите са временни, а нашите способности за справяне с тях могат да бъдат развити и обогатени. Изобщо, щастието е в нашия ум и как той се справя със себе си и заобикалящия го свят.
- Преди броени дни отбелязахме Деня на народните будители. Кои са за теб съвременните будители, има ли ги или ги няма в нашето забързано и объркано ежедневие?
Винаги съм възприемала будителите като велики хора, които на първо място обичат другите и делата им целят да помогнат на човечеството. Съвременните будители за мен са хората, които ни учат на различни умения в живота, професията, помагат ни да осъзнаем някои природни закони и философски истини. Учителите се срещат не само в училище и в университета, а и в живота. Всички помним нашите учители. Но обичаме само тези, които са ни мотивирали по градивен и подкрепящ начин, които са ни помогнали да постигнем повече и от тях самите, които са ни пуснали да се развиваме и да летим.
- Любима мисъл?
Ако трябва да погледнем от хумористичната страна на живота, любима и изцяло валидна е мисълта на неизвестен автор „когато купът изпрани дрехи стане по-голям от всички останали дрехи, които имаме, време е смяна на цялостната стратегия в живота“. И ако се замислим, това наистина е така – не буквално, че да си сгънеш дрехите е нещо основно и най-важно в живота ни. А това, че зад това да не го правим стоят други причини, които трябва да осъзнаем, приемем и ако желаем, да подобрим начина си, по който функционираме.
Разговорът проведе Радостина Александрова