Д-р Христо Светлозаров Милев е завършил медицина в Медицинския университет в гр. Плевен през 2018 г., след което започва работа в Отделението по обща и клинична патологоанатомия в УМБАЛ „Медика“ в гр. Русе. Две години по-късно става Магистър по здравен мениджмънт във Висшето училище по агробизнес и развитие на регионите в гр. Пловдив. През 2022 г. придобива специалност по Обща и клинична патология. От 01 февруари 2021 г. е асистент в Катедра „Медицински и клинико-диагностични дейности“ в Русенския университет „Ангел Кънчев“, а от септември 2019 г. до юни 2023 г. е хоноруван преподавател в Катедра „Патологоанатомия“ на МУ-Плевен. От 26 октомври 2020 г. е задочен докторант в МУ Плевен с научен ръководител доц. д-р Иван Иванов.  

Казва, че насочването му към преподавателска и научна работа е станало по-скоро случайно, но е заинтригуван от възможността да даде своята „капка“ принос в безкрайния проект „Наука“ на човечеството. Запленен е и от срещите с брилянтните умове, които среща по пътя си и от които научава ценни уроци, липсващи в дебелите книги.

Най-важно в живота за д-р Милев  си остава семейството, усмивките по лицата на любимите му хора го правят щастлив и са горивото, което му дава сили и вдъхновение да върви напред.

 

 

1. Какво беше за Вас решението да правите докторантура: случайност; сбъдната мечта; осъзнат избор; вслушване в съвет на човек, когото уважавате или…?

Когато ми предоставиха възможността да преподавам в Медицинския университет в Плевен и да започна докторантура, все още бях втора година специализант и действително ми беше трудно да преценя ползите и негативите, свързани с двете начинания. Винаги съм на мнение, че когато не си сигурен, е по-добре да „се пуснеш по течението“. Та в този ред на мисли, по-скоро случайно се насочих към преподавателска и научна работа.

2. Кои са най-големите предизвикателства в областта, в която работите? Каква е темата на дисертацията Ви и как резултатите от нея ще помогнат за преодоляването им?

Вероятно всеки патолог в България ще се съгласи, че основният проблем за нас е недостигът на кадри, което води до свръхнатоварване и нерядко до бърнаут синдром. Друго предизвикателство, особено за млад, „прохождащ“ патолог, е липсата на стандартизация по отношение на оформяне на аутопсионни протоколи, хистологични и високоспециализирани изследвания. За щастие, все повече се работи в това направление, като предимно се правят опити за въвеждане на утвърдени стандарти от Европа и САЩ. Моята дисертация е фокусирана върху изследване на пролиферативна активност при рак на гърда. До този момент в България на всеки карцином на гърдата задължително, по изисквания на НЗОК, се отчита пролиферативен индекс, посредством имунохистохимична реакция за Ki-67, но в същото време методите на отчитане не са унифицирани в страната и в различни лаборатории се използват различни подходи, което нерядко води до значими разлики в резултатите. Моята основна задача е да изследвам и да докажа кой е най-надеждният метод на отчитане на Ki-67 и да препоръчам повсеместното му използване. Надявам се резултатите от докторантурата ми да са малка стъпка към подобряване на качеството на медицинските услуги в България.

3. Какво е за Вас докторантурата – етап от образованието и ценен професионален и човешки опит или нещо повече от това, каква е „добавената“ й стойност?

Докторантурата ме насочва да се развивам в тясно специализирана област на патологията, с което се надявам да развия „зона на комфорт“ и самочувствие, че разбирам детайлно поне тази определена сфера. Но по-важното е, че установявам връзки с опитни патолози, от които черпя не само знания, но и усвоявам мисловни модели, които прилагам в практиката при по-нестандартни случаи, а това не се учи от книгите.

4. Кое превръща науката във вълнуващо и неповторимо приключение и защо си струва да се занимава човек с нея?

Науката е едно всеобщо усилие на човечеството да разгадае тайните на света. Интригуващо е да дадеш своята капка принос в този безкраен проект. Освен това, когато се занимаваш с наука, неминуемо контактуваш с брилянтни умове, което винаги е удоволствие за мен.

5. Какво е да си докторант тук и сега? Ако имате възможност, дали и какво бихте променили в „правилата на играта“?

За мен лично е изключително трудно да постигна деликатния баланс между семейство, работа и наука. На този етап не мога да кажа какво бих променил в „правилата на играта“, по-скоро съм фокусиран върху усъвършенстване на „играча“.

6. Мечти и/или цели: каква е разликата между тях и как движат живота ни? Има ли място за мечти в супер забързания ни делник?

Според мен целите са идеите ни за по-добро бъдеще, които са реалистични и постижими, и за които активно се трудим, за да ги постигнем. Мечтите, от друга страна, са по-скоро в сферата на фантазиите. Всъщност, целите са просто мечти, ако не полагаме усилия за тяхното реализиране. Затова винаги се стремя да си поставям цели, а не просто да мечтая.

7. Какво е за Вас успехът и какво е „горивото“, което ни помага да извървим пътя към него? Вървят ли ръка за ръка щастието и успехът или понякога може да се разминат?

Успехът за всеки е строго индивидуално нещо и зависи от ценностната му система и целите, които си поставя. Моята основна цел в живота е да изградя и съхраня едно хармонично семейство, съответно успехът за мен е реализирането на тази цел. Всичко останало, като работа и докторантура, е второстепенно и успехите в тези области са от значение само и единствено, ако не са за сметка на семейното щастие. Именно затова бих казал, че моето „гориво“ са усмивките на лицата на моите близки.

8. Кои са последните книга, филм, песен или картина, които докоснаха сърцето Ви?

Последната книга, която ме развълнува е „Роден в престъпление“ от Тревър Ноа. Искрено съм се смял на глас, докато авторът (комик, роден и израснал в Южна Африка), със своето уникално чувство за хумор и заразителен оптимизъм, разкрива един непознат за мен свят. Картината, която докосна сърцето ми е може би всяка втора творба на моята колежка и приятелка д-р Теодора Димова. Тя има страхотния усет да подбира и съчетава ярки и светли цветове, които винаги ме зареждат положително.

9. Живеем в изключително динамично време, в което науката и технологиите бележат невероятни успехи. В същото време преминахме през пандемия, която ни показа, че не сме съвсем подготвени за изненади, бушуват войни… Какъв е човекът на 21ия век? Учим ли си уроците?

Не мисля, че може да очакваме да сме подготвени за изненади като пандемията. По скоро трябва да сме щастливи, че успяхме да се адаптираме и да преминем през този тежък период, макар и с цената на тежки сътресения. Човекът като цяло трудно си учи уроците и има тенденция да повтаря стари грешки. Само бъдещето ще покаже колко пъти трябва да повторим една и съща грешка, преди да си вземем поука.

Радостина Александрова