Тази сутрин се събудих много трудно и дълго ми се искаше да остана в прегръдките на съня. Какво сънувах ли? Заслужава си да разкажа. Поне онази част, която си спомням.
Бяхме поканени на първия учебен ден. Деца, родители, гости като мен – от всички възрасти. Освен всичко друго, предстоеше да се запознаем с новата образователна програма. Към която всички, включително и аз, бяхме изключително подозрителни. И все пак любопитството ни глождеше.
Уж всичко си беше същото – познатите класни стаи, с чинове като тези от моите ученически години, които, странно как, но все още побираха понаедрелите ни тела. И черната дъска отпред, която поколения деца никога не бяха виждали.
Но, приликите, свършиха дотук.
Защото изведнъж масичката на чина, върху която някои от нас вече бяха поставили по навик тетрадка и химикалка, оживя. Оказа се екран на компютър, на който стадо грациозни антилопи жадно утоляваха жаждата си, вслушвайки се внимателно в тайнствените шумове на заобикалящата ги действителност. А тя определено беше доста екзотична и заредена с безброй опасности. Това беше урокът по география, който ни пренесе в неповторимата и непозната красота на Африка. Хищници преследваха (и понякога настигаха) жертвата си. Лъвове застрашително отваряха огромната си уста право срещу нас, сякаш всеки момент ще ни погълнат. Бързо кликване с мишката попречи на бракониери да убият стадо слонове заради бивните им. И всички дружно ахнахме, когато палава маймунка ни замери с кокосов орех, след което екранът угасна. Нямахме време за разочарование, защото изведнъж някъде под нас забълбука вода и инстинктивно вдигнахме крака, за да не се намокрим. Преди да осъзнаем, вече беше започнал урокът по биология. Който очевидно беше посветен на морските обитатели. Водорасли и корали; най-различни риби, някои от които виждах за пръв път; октоподи, медузи и морски кончета; миди, част от тях скрили в пазвата си красиви перли. Те плуваха край нас или се криеха в пясъка на дъното. Не издържащи на изкушението, правехме опит да ги докоснем, но това така и не се случи. После масичката на чина отпред отново светна и всеки от нас получи за задача да направи виртуална дисекция на някакво морско животно, за да разберем как са устроени и кое им помага да живеят във водата.
– Не, делфините не са риби. Както и китовете. Бозайници са. Следващият път ще учим само за тях – учителката не пропускаше да отговори на нито един от въпросите ни.
И, докато все още бяхме на морското дъно, къдрокосо момченце с блеснал поглед не се сдържа да попита:
– Госпожо, а дали някъде наоколо няма отдавна корабокруширал кораб с пиратско съкровище на борда?
– Ще го потърсим в часа по история – обеща учителката.
– А русалки, има ли русалки – срамежливо зададе въпрос момиченце в розова рокличка и сплетена на плитки коса.
Тъкмо навреме, защото край нас грациозно премина изящна красавица с дълги златни коси, сини очи и сребриста рибя опашка. Излезе от водата, отърси се от бисерните й капчици и седна на облегалката на последния чин в стаята, вперила замечтания си поглед право в сърцата ни. Познахме я веднага – Малката русалка на Андерсен. Започваше часът по литература…
Впрочем, часът по математика също си го биваше. Учителят ни раздаде малки, подобни на диск гъвкави гумени пособия. Достатъчно беше да уцелим с тях някой предмет и върху него мигом се появяваше бая ми ти информация. Каква е площта му, в каквито мерни единици ни интересува, колко тежи… Явно до формулите щяхме да стигнем в някакъв по-късен етап.
И накрая черната дъска пред нас се оказа мощен компютър, който мигом ни пренесе в тайните на Космоса. Светлините в стаята угаснаха и ние се насочихме уверено към Млечния път. От време на време през прозорците виждахме други такива пътешественици и взаимно се поздравявахме със залп от пъстроцветни светлини. А Земята, някъде близо и далече, беше толкова красива. Странно как, но всички ние се чувствахме удивително леки, сякаш всеки миг ще се отделим от седалката на чина и ще полетим. Най-вероятно това не се случваше, защото незнайно кога, но здрави колани бяха обгърнали телата ни. Часът по астрономия.
– Сега се връщаме обратно у дома – чух гласа на учителката – Но, следващият път ще се опитаме да стигнем до Луната. Предстои ни да кацнем и на Марс.
Малко преди да се приземим, едно момченце възторжено извика:
– Мамо, учителите са вълшебници!
Да, такива са! Винаги са били, са и ще бъдат такива. Дори тогава, когато не разполагат с нищо друго, освен с ръцете и собствения си глас. Защото държат в сърцето си нещо много по-важно – ключа към познанието и въображението.

От книгата „Записки между редовете“, Р. Александрова , Елестра, 2021