Последната лекция


– Ето една книга, която със сигурност никога няма да прочета!

Казвам го напълно убедено на себе си, докато слушам по радиото кратка информация за новоизлязла книга. Става дума за  „Последната лекция“ на Ранди Пауш. Не съм чувала името на автора. Но сюжетът на творбата му звучи повече от ужасно. Написана е от умиращ човек с рак на панкреаса и сюжетът ѝ не предвещава нищо добро. Бързам да изключа радиото, сякаш това ще ми помогне да прогоня тягостното настроение, което краткото съобщение е внесло в душата ми. Затварям вратата и поемам към института.

Пътьом не спирам да се чудя кой и защо издава такива произведения. Толкова много ли са мазохистите, готови да ги четат. Аз определено не съм сред тях.

Навън денят ме поглъща със своите задачи и проблеми и скоро забравям за случая.

До един ранен следобед в средата на декември година – две по-късно, когато с брат ми сме на поредния си предколеден лов за книги в голяма и отлично заредена столична книжарница. Работата ми е достатъчно натоварена и си търся нещо лежерно, като за предстоящите празници и традиционната ми зимна почивка по това време.  Разглеждам лъскави издания, чиито автори и заглавия в повечето случаи не ми говорят нищо. Май пак ще опра до добрата стара Даниел Стийл. И, точно в този момент, докато съм се зачела в резюмето на поредния бестселър, една малка книга с твърди корици пада в ръката ми и ме стряска. Брат ми също гледа изненадано разигралата се необяснима сцена. Книгата идва буквалното от нищото, нагоре няма рафтове, а и мястото ѝ определено не е в този стелаж, не пасва на тематиката му.

– Сама дойде при теб. Явно иска да ти каже нещо. Трябва да си я вземеш и да я прочетеш – съветът на брат ми напълно съвпадат и с моето виждане по въпроса.

Книгата е „Последната лекция“ на Ранди Пауш. Купувам я без капка колебание.

Макар в торбичката ми да има и други съкровища, започвам да чета първо нея. Още същата вечер, въпреки че ме чакат куп неща за правена. Любопитна съм защо толкова държеше да ме намери. И не я оставям докато не стигна до последния й ред. Противно на очакванията ми, това е една от най-светлите, оптимистични и жизнеутвърждаващи книги, които съм чела. Или поне аз я усетих и разбрах така.

Защото ни учи как да живеем, дава ни кураж да мечтаем и сбъдваме мечтите си, вдъхновява ни да не спираме да творим красота и да раздаваме любов.

Кой е Ранди Пауш? Успешен млад мъж, роден на 23 октомври 1960 г. Компютърен специалист, професор по компютърни науки в университета „Карнеги Мелън“ в Питсбърг, Пенсилвания. Щастливо женен е за любовта на живота си и е баща на 3 невръстни деца. Всичко е повече от прекрасно до момента, когато през септември 2006 г. научава, че има рак на панкреаса. Диагноза, която поне за момента не дава почти никакъв шанс за оцеляване. Той е само на 46 години, а децата му са на 1, 2 и пет. Дори не искам да си представя какво е изпитвал в този момент.

Там, където работи, съществува традиция преподавателите, които се местят другаде или се пенсионират, да изнесат една последна лекция. Първоначално смята да отхвърли поканата на ръководството, защото предпочита да посвети месеците живот, които му остават, на любимите си хора. После обаче се съгласява и приема предизвикателството. На 18 септември 2007 г. аулата на Университета едва побира над 400 студенти, колеги и близки, които са дошли да го чуят.  В продължение на час и 16 минути Ранди Пауш изнася своята последна лекция, озаглавена не как да е, а „Как да сбъднем детските си мечти“. Когато свършва, всички стават на крака и въпреки сълзите в очите си, се усмихват, докоснати от невероятното послание на този изключителен човек.

Скоро след това  научава неизбежното – прилаганото палиативно лечение не успява да задържи болестта, ракът напредва и му остават само 3 до 6 месеца. В съавторство с журналиста Джефри Заслоу от „Wall Street Journal“ Ранди Пауш пише книгата, за която стана дума. Пише я буквално до края на дните си.

„Последната лекция“ оглавява класациите на „Амазон“ и „Ню Йорк Таймс“.  Задържа се в челните места в продължение на 41 седмици. Само за няколко месеца е продадена в над 4 милиона екземпляра и е преведена на повече от 40 езика. Авторитетният „New York Times“ го обявява за един от най-влиятелните хора на планетата.

Ранди Пауш си отива на 25-ти юли 2008 г.

Но той достигна и продължава да достига до сърцата на милиони жители на планетата. И ни показа, че доброто все още съществува, че не всичко е загубено и има надежда за света и нас самите.

Ранди, който ни съветва винаги да казваме истината, да търсим доброто във всекиго и да не пропускаме да изразим своята благодарност, да не спираме да мечтаем; напомня ни да правим за другите това, което някой е направил за нас; споделя, че е по-добре да се провалим с гръм и трясък, отколкото да се справим посредствено. Човекът, който вярва, че препятствията не са случайни и съществуват, за да спрат онези, които не искат нещо достатъчно силно. Съществуват, за да спрат останалите. И да проверят нас самите.

Всеки ден, всяка минута и секунда, всеки един от нас пише своята последна лекция. С решенията, които взимаме; с всичко онова, което правим или не успяваме; с любовта, подкрепата и примера, които даваме на останалите. Никога не знаем кога ще удари последният звънец.

И си струва да ценим важните неща и важните хора в живота си, да не се страхуваме да опитваме, за започваме, да променяме; да не спираме да учим и да не се отказваме от детските си мечти. И да не забравяме да се забавляваме и  да бъдем щастливи.

Благодаря ти, Ранди, за уроците и мъдростта, които ни остави. За пламъчето, което запали в душите ни човешки.

(История от книгата „Откраднати мигове“, Р. Александрова, Елестра, 2024)