Д-р Светослав Александров е завършил Биологическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ като Бакалавър по „Молекулярна биология“ и Магистър по „Физиология на растенията“. Притежава докторска степен и е главен асистент в Института по физиология на растенията и генетика към Българска академия на науките. От няколко години е хонорувам преподавател в Биологическия факултет на СУ. Създател е на уебсайта КОСМОС.БГ, който има над 15 000 читатели във Фейсбук, а книгата му „Аз, виртуалният астронавт“ два пъти летя в космоса.
Със Светльо се знаем от октомври 2008 г., когато стана мой студент на упражненията по молекулярна вирусология. С удоволствие, уважение и гордост следя изявите му през годините, убедена съм, че предстои да ни поднесе още много ценни дарове за душата. Интелигентен, с разчупено и критично мислене, богато въображение и кураж да не приема нещата за даденост и винаги да търси истината, Светослав е от хората, които поддържат вярата ми, че „спасение дебне отвсякъде“.
За д-р Светослав Александров може да се кажат още много неща и нищо няма да е напълно достатъчно. Следващите редове ще ви помогнат да надникнете в неговия свят, приятно четене.
- Как стана така, че се насочи към науката – случайност или добре обмислен избор?
А може да е предопределеност? Шегувам се, но на мен ми се струва, че всеки човек може да поеме по пътя към науката стига да е в подходящата среда, попаднал е на подходящите учители, зачел се е в подходящата за него литература. И това не е само мое мнение. В своята книга „Свят, населен с демони. Науката като свещ в мрака“, големият учен и популяризатор Карл Сейгън констатира, че когато е преподавал на първокласници, е наблюдавал, че те са изключително любознателни, задават много въпроси и са отворени към света, а когато е давал уроци на завършващи гимназията, те са загубили голяма част от удивлението. Напълно ми е ясно, че Сейгън е имал предвид образователната система в САЩ, но нещата са в общи линии същите – училището залага на наизустяването на факти и контрола долко това запаметяване се случва (т.е. оценяването), вместо да подбужда любопитството им. Но не става въпрос само за образователната система – средата оказва своя натиск, тя очаква от теб да не се съревноваваш с другите в нищо друго освен в спорта и в никакъв случай не в науката (защото никой не иска да го правят на глупак, нали), родителите също не винаги реагират адекватно, когато децата ги питат нещо и отвръщат троснато, примерно, когато чуят въпрос „Защо Луната е кръгла?“, с „А ти какво очакваш, квадратна ли да е?“. Сейгън е категоричен, че когато това се случи няколко пъти, детето е загубено за науката.
Аз съм се сблъсквал с всички недостатъци на българското образование, но за щастие бях в такава среда, каквато до голяма степен компенсираше лошите ми преживявания. Първо, в моето семейство знанието се ценеше, майка ми и баща ми винаги са ме поощрявали да уча. И второ, голяма част от детството ми премина в едно малко градче, Септември, където имах досег с природата… ето така се влюбих в космоса и растителния свят. Баба ми изигра голяма роля, защото търпеливо отговаряше на досадните ми детски въпроси, без непрекъснато да ме поправя, докато още ги задавах, както обичат да правят възрастните.
- Какво те привлече към физиологията на растенията?
Мисля си, че нещата станаха постепенно. Вече разказах за предпоставките си да тръгна по пътя на науката, но пред мен стоеше въпросът – с какво да се занимавам? С биология, с космос, да се отдам на компютрите (преди 20-тина години те бяха голямо изкушение за тийнейджърите). За моя радост след две ужасни години в прогимназията, които не ме развиха по никакъв начин, имах щастието да продължа да уча в МГ „Гео Милев“ – гр. Плевен. Разбира се, училището си е училище навсякъде, то продължава да изисква да запаметяваш и да възпроизвеждаш тези знания, но попаднах на много добър екип от учители. И веднага си пролича къде са ми талантите, в коя област се справям най-добре – и това беше биологията. Тук съм благодарен на моята класна ръководителка Руми Тодорова, която подготвяше ученици за участия в олимпиади. Представих се добре в 12-ти клас и бях приет без приемен изпит в Биологическия факултет на СУ Св. Кл. Охридски“, специалност „Молекулярна биология“. Смея да кажа, че с напредъка на годините нещата се развиваха все по-добре за мен. Истината е, че винаги съм подбирал да се занимавам с това, което ми се отдава, а не съобразно комерсиалните тенденции или модата. Вече в университета отново си пролича в кое съм добър – в ботаническите дисциплини, по всеки един от тези предмети имам отлична оценка. Когато записах магистратура по физиология на растенията си казах – ето нещо, което обичам да работя! И вече като докторант в лабораторията „Експериментална алгология“ към Института по физиология на растенията и генетика – БАН под ръководството на проф. Георги Петков изкарах едни от най-хубавите си години. С него и съпругата му проф. Вася Банкова ме свързват не просто спомени, касаещи работата, но и много задълбочени разговори за живота, вселената и всичко останало!
- Върху какъв проблем работите в момента?
Понастоящем заедно с колегите си работя по много интересна проблематика – пречистването на отпадни води посредством микроводорасли, както и използването на такива води като компонент на хранителна среда за получаването на водораслова биомаса. Това е важно както от екологична гледна точка, но също така и за търсенето на нови перспективи, касаещи извличането на ценни за индустрията вещества от тази биомаса.
Водораслите също така намират приложение в космическите изследвания – по тази проблематика работя периодично, тъй като се счита, че те могат да са подходяща храна за космонавтите по времето на дългосрочни мисии към Луната и Марс. В по-далечен план се обмисля тераформирането на Марс, т.е. преобразуването на части или цялата повърхност на планетата по начин, по който тя ще наподобява Земята – т.е. ще е подходяща за земния живот.
- Вече си и преподавател – как съчетаваш двете дейности и промени ли те по някакъв начин тази ти роля. На какво искаш да научиш студентите извън задължителния материал, който ви е събрал.
О, да, безспорно – преподаването много ме промени и изгради като човек! Преподавам „Систематика на водорасли и гъби“ към катедра „Ботаника“ в Биологическия факултет на СУ „Св. Кл. Охридски“ и смея да кажа, че тази работа ме изпълва с голямо удоволствие. Много от студентите, с които съм се срещал, са изключително будни и четат разнообразна странична литература. Но освен любознанието има и нещо друго, което е важно – развитието на умения за критично мислене. Именно на това се надявам да науча моите студенти – да не робуват на клишета, да не се поддават на популярни обществени заблуди и псевдонаучни течения и най-важното, да разпознават истината дори и тя да не съвпада с техните очаквания и представи. Струва ми се, че последното е най-трудното за човек, ако иска да започне кариера в областта на науката. Всеки от нас се придържа към някакви схващания, има дълбоко вкоренени вярвания, съответно има тенденцията да чете и да се доверява само на тези неща, които ги подкрепят и съответно отхвърля тези, които ги оспорват. В психологията това се нарича „склонност за потвърждаване“ (на английски: confirmation bias). Да допуснеш, че някои от твоите схващания може да са погрешни, да търсиш истината, дори и тя да не ти се харесва – това е сериозно предизвикателство.
- От профила ти във Фейсбук става ясно, че ти и семейството ти обичате много планината, природата. Това ли е начинът да зареждате батериите или има и други тайни
О, да, това е много важна част от въпросното „презареждане на батериите“. Аз и съпругата ми много обичаме да ходим на пикник сред природата – между другото, през месец май т.г. бяхме на пикник почти ежедневно, това никога не се беше случвало досега и ни се отрази много благотворно на семейството. Но не може да кажем, че природните разходки са ни единствените хобита. Една от страничните ми занимавки е колекционирането на часовници. Също така обичам да чета книги, най-вече фантастика и фентъзи. И (изненада!) обичам да играя компютърни игри. Често пъти ми казват – ама ти гониш 36, защо си губиш времето в игри? Ами истината е, че не си го губя. Придържам се към компютърни игри, при които водещо е не само действието, но и в които има добър сюжет.
- Автор си на книгата „Аз, виртуалният астронавт“, която полетя в Космоса. Създател си и на сайта „Космос БГ“. Разкажи ни повече за това свое занимание, усеща се, че го правиш с много любов. Колко високи са мечтите ти?
Както вече казах, като дете се влюбих в растителния свят и в космоса. Растенията ми осигуриха основната професия, но космосът е другият ми голям интерес. Като малък много обичах да чета за всичко космическо, всякакви научно-популярни статии, твърда научна фантастика и прочие, но се оказа, че малцина бяха тези сред тесните ми познати, които се интересуваха от космонавтика и искаха да ме слушат. Затова пожелах да разширя кръга и през 2007 г., когато бях втори курс студент, основах уебсайта КОСМОС БГ… Лека-полека той се разрасна и към настоящия момент има над 15 000 читатели във Фейсбук. Първоначално отразявах основно космически новини, но впоследствие, интересувайки се от перспективите всеки един от нас да участва пряко в космическото развитие на човечеството, написах книгата „Аз, виртуалният астронавт“. В нея разказвам за разнообразните начини, по които всеки може да се включи в някакъв космически проект. Моето най-голямо постижение е, че през 2019 г. участвах в картографирането на повърхността на астероида Бену и така спомогнах за кацането на мисията на НАСА „Озирис-Рекс“ върху него. За труда си бях награден от американската организация КосмоКуест. Но най-голяма радост ми носи фактът, че „Аз, виртуалният астронавт“ се превърна в българската книга, летяла в космоса. Това се случи два пъти – през 2019 г. – с ракета „Електрон“ и в началото на настоящата 2022-ра – с ракета „Фалкън 9“. А що се касае до мечтите, те са безгранични. Въпросът е човек да има куража да ги следва.
- Баща си на прекрасно момченце, което вече е на 3 годинки. В какъв свят искаш да живее той. Ще успеем ли да го постигнем и каква е отговорността ни пред бъдещето.
Отговарям накратко – в спокоен свят. Винаги съм се страхувал най-много от две неща – от войни и смъртоносни епидемии. Уви, доживях да стана свидетел и на двете. Но и ако изключим тези неща, в България винаги е имало много сериозен проблем с насилието. Има насилие в училищата, има домашно насилие. Данните показват, че всяка трета българка е или е била обект на насилие. По тази тема трябва да се говори без страх. Именно такъв свят искам да оставя на Део – без страдание и болка. Но ако трябва да си призная, като малък повече вярвах, че може да го постигнем. Сега, вече пораснал, установявам, че съм гневен, че не го постигаме и причината затова е, че има хора, които не желаят да го постигнат… Отговорността ни пред бъдещето е да не си затваряме очите пред несправедливостите, да говорим за тях и да се борим срещу тях, доколкото можем.
Разговорът проведе Радостина Александрова