Сериозно предизвикателство е да търсиш истината, дори и тя да не ти се харесва


Д-р Светослав Александров е завършил Биологическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ като Бакалавър по „Молекулярна биология“ и Магистър по „Физиология на растенията“. Притежава докторска степен и е главен асистент в Института по физиология на растенията и генетика към Българска академия на науките. От няколко години е хонорувам преподавател в Биологическия факултет на СУ. Създател е на уебсайта КОСМОС.БГ, който има над 15 000 читатели във Фейсбук, а книгата му „Аз, виртуалният астронавт“ два пъти летя в космоса.

Със Светльо се знаем от октомври 2008 г., когато стана мой студент на упражненията по молекулярна вирусология. С удоволствие, уважение и гордост следя изявите му през годините, убедена съм, че предстои да ни поднесе още много ценни дарове за душата. Интелигентен, с разчупено и критично мислене, богато въображение и кураж да не приема нещата за даденост и винаги да търси истината, Светослав е от хората, които поддържат вярата ми, че „спасение дебне отвсякъде“.

За д-р Светослав Александров може да се кажат още много неща и нищо няма да е напълно достатъчно. Следващите редове ще ви помогнат да надникнете в неговия свят,  приятно четене.

 

 

  1. Как стана така, че се насочи към науката – случайност или добре обмислен избор?

А може да е предопределеност? Шегувам се, но на мен ми се струва, че всеки човек може да поеме по пътя към науката стига да е в подходящата среда, попаднал е на подходящите учители, зачел се е в подходящата за него литература. И това не е само мое мнение. В своята книга „Свят, населен с демони. Науката като свещ в мрака“, големият учен и популяризатор Карл Сейгън констатира, че когато е преподавал на първокласници, е наблюдавал, че те са изключително любознателни, задават много въпроси и са отворени към света, а когато е давал уроци на завършващи гимназията, те са загубили голяма част от удивлението. Напълно ми е ясно, че Сейгън е имал предвид образователната система в САЩ, но нещата са в общи линии същите – училището залага на наизустяването на факти и контрола долко това запаметяване се случва (т.е. оценяването), вместо да подбужда любопитството им. Но не става въпрос само за образователната система – средата оказва своя натиск, тя очаква от теб да не се съревноваваш с другите в нищо друго освен в спорта и в никакъв случай не в науката (защото никой не иска да го правят на глупак, нали), родителите също не винаги реагират адекватно, когато децата ги питат нещо и отвръщат троснато, примерно, когато чуят въпрос „Защо Луната е кръгла?“, с „А ти какво очакваш, квадратна ли да е?“. Сейгън е категоричен, че когато това се случи няколко пъти, детето е загубено за науката.

Аз съм се сблъсквал с всички недостатъци на българското образование, но за щастие бях в такава среда, каквато до голяма степен компенсираше лошите ми преживявания. Първо, в моето семейство знанието се ценеше, майка ми и баща ми винаги са ме поощрявали да уча. И второ, голяма част от детството ми премина в едно малко градче, Септември, където имах досег с природата… ето така се влюбих в космоса и растителния свят. Баба ми изигра голяма роля, защото търпеливо отговаряше на досадните ми детски въпроси, без непрекъснато да ме поправя, докато още ги задавах, както обичат да правят възрастните.

 

  1. Какво те привлече към физиологията на растенията?

 Мисля си, че нещата станаха постепенно. Вече разказах за предпоставките си да тръгна по пътя на науката, но пред мен стоеше въпросът – с какво да се занимавам? С биология, с космос, да се отдам на компютрите (преди 20-тина години те бяха голямо изкушение за тийнейджърите). За моя радост след две ужасни години в прогимназията, които не ме развиха по никакъв начин, имах щастието да продължа да уча в МГ „Гео Милев“ – гр. Плевен. Разбира се, училището си е училище навсякъде, то продължава да изисква да запаметяваш и да възпроизвеждаш тези знания, но попаднах на много добър екип от учители. И веднага си пролича къде са ми талантите, в коя област се справям най-добре – и това беше биологията. Тук съм благодарен на моята класна ръководителка Руми Тодорова, която подготвяше ученици за участия в олимпиади. Представих се добре в 12-ти клас и бях приет без приемен изпит в Биологическия факултет на СУ Св. Кл. Охридски“, специалност „Молекулярна биология“. Смея да кажа, че с напредъка на годините нещата се развиваха все по-добре за мен. Истината е, че винаги съм подбирал да се занимавам с това, което ми се отдава, а не съобразно комерсиалните тенденции или модата. Вече в университета отново си пролича в кое съм добър – в ботаническите дисциплини, по всеки един от тези предмети имам отлична оценка. Когато записах магистратура по физиология на растенията си казах – ето нещо, което обичам да работя! И вече като докторант в лабораторията „Експериментална алгология“ към Института по физиология на растенията и генетика – БАН под ръководството на проф. Георги Петков изкарах едни от най-хубавите си години. С него и съпругата му проф. Вася Банкова ме свързват не просто спомени, касаещи работата, но и много задълбочени разговори за живота, вселената и всичко останало!

 

  1. Върху какъв проблем работите в момента?

 Понастоящем заедно с колегите си работя по много интересна проблематика – пречистването на отпадни води посредством микроводорасли, както и използването на такива води като компонент на хранителна среда за получаването на водораслова биомаса. Това е важно както от екологична гледна точка, но също така и за търсенето на нови перспективи, касаещи извличането на ценни за индустрията вещества от тази биомаса.

Водораслите също така намират приложение в космическите изследвания – по тази проблематика работя периодично, тъй като се счита, че те могат да са подходяща храна за космонавтите по времето на дългосрочни мисии към Луната и Марс. В по-далечен план се обмисля тераформирането на Марс, т.е. преобразуването на части или цялата повърхност на планетата по начин, по който тя ще наподобява Земята – т.е. ще е подходяща за земния живот.

 

  1. Вече си и преподавател – как съчетаваш двете дейности и промени ли те по някакъв начин тази ти роля. На какво искаш да научиш студентите извън задължителния материал, който ви е събрал.

 О, да, безспорно – преподаването много ме промени и изгради като човек! Преподавам „Систематика на водорасли и гъби“ към катедра „Ботаника“ в Биологическия факултет на СУ „Св. Кл. Охридски“ и смея да кажа, че тази работа ме изпълва с голямо удоволствие. Много от студентите, с които съм се срещал, са изключително будни и четат разнообразна странична литература. Но освен любознанието има и нещо друго, което е важно – развитието на умения за критично мислене. Именно на това се надявам да науча моите студенти – да не робуват на клишета, да не се поддават на популярни обществени заблуди и псевдонаучни течения и най-важното, да разпознават истината дори и тя да не съвпада с техните очаквания и представи. Струва ми се, че последното е най-трудното за човек, ако иска да започне кариера в областта на науката. Всеки от нас се придържа към някакви схващания, има дълбоко вкоренени вярвания, съответно има тенденцията да чете и да се доверява само на тези неща, които ги подкрепят и съответно отхвърля тези, които ги оспорват. В психологията това се нарича „склонност за потвърждаване“ (на английски: confirmation bias). Да допуснеш, че някои от твоите схващания може да са погрешни, да търсиш истината, дори и тя да не ти се харесва – това е сериозно предизвикателство.

  1. От профила ти във Фейсбук става ясно, че ти и семейството ти обичате много планината, природата. Това ли е начинът да зареждате батериите или има и други тайни

О, да, това е много важна част от въпросното „презареждане на батериите“. Аз и съпругата ми много обичаме да ходим на пикник сред природата – между другото, през месец май т.г. бяхме на пикник почти ежедневно, това никога не се беше случвало досега и ни се отрази много благотворно на семейството. Но не може да кажем, че природните разходки са ни единствените хобита. Една от страничните ми занимавки е колекционирането на часовници. Също така обичам да чета книги, най-вече фантастика и фентъзи. И (изненада!) обичам да играя компютърни игри. Често пъти ми казват – ама ти гониш 36, защо си губиш времето в игри? Ами истината е, че не си го губя. Придържам се към компютърни игри, при които водещо е не само действието, но и в които има добър сюжет.

 

  1. Автор си на книгата „Аз, виртуалният астронавт“, която полетя в Космоса. Създател си и на сайта „Космос БГ“. Разкажи ни повече за това свое занимание, усеща се, че го правиш с много любов. Колко високи са мечтите ти?

Както вече казах, като дете се влюбих в растителния свят и в космоса. Растенията ми осигуриха основната професия, но космосът е другият ми голям интерес. Като малък много обичах да чета за всичко космическо, всякакви научно-популярни статии, твърда научна фантастика и прочие, но се оказа, че малцина бяха тези сред тесните ми познати, които се интересуваха от космонавтика и искаха да ме слушат. Затова пожелах да разширя кръга и през 2007 г., когато бях втори курс студент, основах уебсайта КОСМОС БГ… Лека-полека той се разрасна и към настоящия момент има над 15 000 читатели във Фейсбук. Първоначално отразявах основно космически новини, но впоследствие, интересувайки се от перспективите всеки един от нас да участва пряко в космическото развитие на човечеството, написах книгата „Аз, виртуалният астронавт“. В нея разказвам за разнообразните начини, по които всеки може да се включи в някакъв космически проект. Моето най-голямо постижение е, че през 2019 г. участвах в картографирането на повърхността на астероида Бену и така спомогнах за кацането на мисията на НАСА „Озирис-Рекс“ върху него. За труда си бях награден от американската организация КосмоКуест. Но най-голяма радост ми носи фактът, че „Аз, виртуалният астронавт“ се превърна в българската книга, летяла в космоса. Това се случи два пъти – през 2019 г. – с ракета „Електрон“ и в началото на настоящата 2022-ра – с ракета „Фалкън 9“. А що се касае до мечтите, те са безгранични. Въпросът е човек да има куража да ги следва.

 

  1. Баща си на прекрасно момченце, което вече е на 3 годинки. В какъв свят искаш да живее той. Ще успеем ли да го постигнем и каква е отговорността ни пред бъдещето.

 Отговарям накратко – в спокоен свят. Винаги съм се страхувал най-много от две неща – от войни и смъртоносни епидемии. Уви, доживях да стана свидетел и на двете. Но и ако изключим тези неща, в България винаги е имало много сериозен проблем с насилието. Има насилие в училищата, има домашно насилие. Данните показват, че всяка трета българка е или е била обект на насилие. По тази тема трябва да се говори без страх. Именно такъв свят искам да оставя на Део – без страдание и болка. Но ако трябва да си призная, като малък повече вярвах, че може да го постигнем. Сега, вече пораснал, установявам, че съм гневен, че не го постигаме и причината затова е, че има хора, които не желаят да го постигнат… Отговорността ни пред бъдещето е да не си затваряме очите пред несправедливостите, да говорим за тях и да се борим срещу тях, доколкото можем.

 

Разговорът проведе Радостина Александрова