Спомен за приказки, курабии и аромат на детство


Не помня първата история, която някой ми е разказал. Нито първата, която сама съм прочела. Спомням си обаче много неща, които ме връщат назад във времето.

Сред тях е дебела няколко пръста книга голям формат с твърди корици в неопределен сивкав цвят, захабен от многократното й разгръщане. Което я прави още по-загадъчна и привлекателна. С нетърпение очаквах баба да сложи манджата на печката, да разтвори страниците й и да започне да ми чете. Пред очите ми мигом оживяваха потънали в зеленина замъци, опасани от високи крепостни стени и подвижни мостове над пълноводни реки, чувах чаткането на копита и звука на рог, протягах ръка да помогна на изпаднали в беда красиви принцеси, стисках палци на храбрия момък, тръгнал да бори ламята, опитвах се да прогоня злата вещица и обмислях как да осуетя пъклените й планове и да разваля черните й магии. По правило, без да е учила специално как да привлича и задържа вниманието на аудиторията, баба спираше точно на най-интересното място, за да разбърка боба и/или да добави още въглища в печката. Като се замисля, готвела е за доста хора – заедно с лелите сме били 7 човека (шестима възрастни и едно дете).

Баба не спираше сладкодумно да реди истории и докато плетеше поредните шапка, ръкавици, пуловер и какви ли не други неща или пък натискаше ритмично педала на шевната машина. Изпод сръчните й ръце излизаха невероятно красиви дрехи и покривки, някои от които пазя и досега. Сюжетите на нейните разкази бяха доста по-реалистични и очевидно с възпитателна цел, вдъхновени от конкретни нужди и проблеми. Което по никакъв начин не отнемаше от вълшебството им. В тях се споменаваше за деца, които не искат да си изядат супата, губят се на непознати места и замръкват далеч от дома, отварят вратата, без да попитат кой звъни или не са си измили ръцете, след като са си играли в пясъчника. Вечер мама поемаше щафетата, стараейки се да ме приспи с поредната приказка. Уморена, тя нерядко се опитваше да прескочи някое и друго изречение. Но аз ги бях запомнила буквално наизуст и веднага я „хващах“:

– Не, не, не. Тука прескочи нещо, върни се, моля те – настоявах аз да навакса пропуснатото.

Знаех много стихотворения, а немалка част от „Работната мецана“ си спомням и до днес. На една Нова година, на празненство в читалището Дядо Мраз и Снежанка приканили децата да декламират стихове или да попеят, а в замяна получавали малка торбичка с лакомства. Моят „репертоар“ се оказал толкова богат и разнообразен, че се наложило мама по спешност да иде и да купи още вафли и бонбони, за да има достатъчно подаръци за всички.

Явно чутото от мама и баба не ми е било достатъчно, защото вечер, преди да заспя, продължавах да си измислям мои истории. Спомням си цели „сериали“ за семейство катерици, които събират орехи, сушат гъби и билки и си правят сладко от боровинки за зимата. В студените и снежни дни приятели таралежи, увити в топли шалове, им ходеха на гости, понесли в бодлите си плодове и други вкусотии за подарък. Събрани край маса с покривка на бели и светлосини карета, под песента на горящите в печката съчки, всички заедно пиеха дъхав чай и хрупаха курабии, докато обсъждаха какво се случва из гората. В друга поредица смело малко момиченце (кой ли е бил прототипът?) обикаляше света с родителите си, а по пътя се налагаше да разрешават не една и две загадки, срещаха странни фигури, преодоляваха какви ли не препятствия, но винаги успяваха да надхитрят и победят лошите.

Бях убедена, че някои от приказните герои живеят при нас. На тавана, където ми беше забранено да ходя сама. И откъдето се чуваха странни шумове, особено при ветровито време. Дядо твърдеше, че причината са счупените прозорци и ставащото течение, но това не ми звучеше убедително. Или в мазето, сред купчините с въглища, по-високи от мен самата, от които татко носеше всеки ден горе, за да се топлим. Там някъде, сред вехтории и зимнина, от време на време откривах скрити прашни газени лампи, части от велосипеди, продънени кофи и корита. Дебнех да не ме видят, за да потъркам лампата в опит да събудя спящия в нея дух и да му се примоля да ми изпълни някое и друго желание. А една сутрин заварихме сладко да похърква подпийнал съсед, на когото не бяха стигнали силите, за да се изкачи до етажа, на който живее. Или пък жена му не го беше пуснала, както една друга съседка подшушна на баба, докато си мислеше, че аз не ги чувам. Лично аз бях абсолютно убедена, че е омагьосан от леличката с изрусената коса на втория етаж и се чудех как и останалите не го разбират. Слушах гукането на гълъбите и гугутките и се опитвах да схвана езика им, за да разбера историите, които разказват. На смрачаване дълго не давах да запалят лампата, за да се вглеждам в причудливите сенки, които предметите хвърлят. И в тъмнината печката се превръщаше в огнедишащ змей, опитомен под вълшебната маша на мъдрата ми баба.

Едвам изчаках малкото ми братче да порасне достатъчно, колкото да може да седи самостоятелно, и веднага го включих в театралните постановки, които разигравахме из цялата къща. Вдъхновени от приказки и фантазии строяхме на кухненската маса замъци с високи кули от пъстроцветни кубчета. Малки огледала, взети скришом от мама и лелите, служеха за езера, в които плуваха изработен от разтопен восък лебеди. Никак не беше лесно да убедя нашите да ни позволят да си запалим свещи просто хей така. От пластилин изработвахме вити баници и погачи, както и пълни с плодове кошници. Имаше горен и долен свят. Последният беше под леглото и в него се намираха какви ли не чудеса – пъстроцветни стъклени топчета и копчета, зърна от гердани и стари брошки с тук нам поизпадали камъчета, миди и раковини, празни кутийки от крем за лице и незнайно как попаднали в ръцете ни флакончета от чуждестранен одеколон, Най-ценните неща се пазеха в изработена в час по трудово обучение картонена кутия, украсена цялата с дребни парченца от счупени лъскави новогодишни играчки. Специално място заемаше къс от блестяща руда, която един приятел на татко ни беше донесъл.

Много по-късно, когато вече бях студентка, невръстният ми братовчед обичаше да слуша моите разкази за движещи се улици, летящи коли, пеещи чаши и обувки, които светят и дават мигач при завой, за да известят останалите пешеходци. Очевидно тези фантазии са били не само мои. Само след няколко години моя приятелка и съученичка ми подари (неслучайно) за Коледа чаша с вграден в дъното й пиезокристал, която пее докато не я поставиш върху някаква повърхност (Все още я пазя в библиотеката в хола). През 2002 г. за пръв път стъпих на движеща се пътечка на летището в Брюксел. На Фейсбук страницата си често качвам снимки и информация за летящи коли.

Племенникът ми израсна с вечните приказки на Шехерезада, с творбите на Братя Грим, Шарл Перо, Андерсен и Ангел Каралийчев, но и с анимационните герои на своето време. Спондж Боб Квадратни Гащи, Чаудър, Трюфла, Гаспачо и мис Цикория (която за племенника се беше превърнала в синоним на, меко казано, несговорчива жена), Маккуийн Светкавицата (купихме даже чадър на такава тема) и кой ли не още. Беше някъде на не повече от 4-5 години, когато направи първото си заключение за особеностите на женския характер въз основа на натрупания на детската площадка опит. Което звучеше горе-долу така:

–              Гледаш го момиченце – малко и сладко. А то – истинска Цикория.

Не съм спирала да чета приказки от детските си години. И ми се иска Доброто да побеждава не само в тях. А дали това е възможно зависи от нас. Защото сценария на живота го пишем самите ние.

Историята е от книгата „Записки между редовете“, Р. Александрова, Елестра, 2021.