24 май е триумф на духа!


Продължаваме с разговорите във връзка с 24 май – с хора, чийто глас заслужава да бъде чут.

 

Д-р Борис Таблов е анестезиолог-реаниматор в Нойрупин, Германия, където работи от 2010 г. Завършил е медицина в Плевен през 2002 г. и е лекар трето поколение. Специализира анестезиология и интензивно лечение, има и допълнителни квалификации по спешна и по интензивна медицина. Преподава в местния медицински институт и е част от група лекари, които са отговорни за медицинското осигуряване при случаи с голям брой пострадали. Притежава Магистърска степен по клинично хранене от Европейската асоциация по ентерално и парентерално хранене.

Той е от хората, към които изпитваш доверие веднага, щом ги видиш. И това не е свързано само с лекарската му професия. Просто излъчва доброта. И силата на човек, който винаги ще протегне ръка, за да помогне – закодирано е в гените му.

Работата му ежедневно го изправя в битки в името на спасението – точно там, на тънката линия между живота и смъртта, където няма място за лъжи и полуистини. Обича да чете книги и съветва да го правим непрекъснато. Защото това е начинът да изградим устойчив вътрешен свят и да намалим риска да бъдем лъгани за нечия изгода. Имунната система на душата.

Съветът му е да храним „добрия вълк“ в себе си. Така, дори и да загубим някоя битка, ще си е струвало усилията.

През 2022 г. издаде книга с разкази „Мигове“, в които е събрал натрупаните по пътя дотук болка, надежда и мъдрост. За да ни напомни, че най-голямото богатство е животът, който имаме.

  1. Какво е за Вас 24 май? Имате ли незабравим спомен от този празник?

За мен 24 май е триумф на духа. Ден, в който всички проблеми на ежедневния бит стават някак далечни и малки, за да направят път на преклонението пред едно велико дело, съхранило ни като нация през вековете. Най-яркият спомен от детството е цялата тържественост и еуфория, с която беше свързана подготовката за някогашните манифестации посветени на този празник. В моето съзнание е останало вълнението да си част от тези емоции и усмивките по лицата на хората. Един от малкото дни, когато можеш да видиш в очите на всички гордостта от това, че си българин. Моят незабравим спомен е една история, предизвикваща семейни усмивки, винаги когато си спомним за нея. За първи път бях награден с лента Отличник, което разбира се е събитие в душата на едно дете, но с типичното за възрастта лековерно отношение към детайлите до края на тържеството прикрепящите карфици бяха загубени, а лентата небрежно сгъната и прибрана в джоба на панталона. Минути след това случайна среща с близки на семейството и желание за обща снимка наложи изваждането ѝ, а на самата снимка и до ден днешен се вижда как придържаме лентата с ръце, което за моите роднини можеше да има само едно логично обяснение – лентата не е била моя. Черно-бялата снимка се пази и до днес, а за мен тази история е от онези, които оцветяват спомените ни.

  1. Кога и защо един лекар с натоварено ежедневие и огромни отговорности посяга към белия лист, за да даде живот на затрогващи човешки истории?

За мен лично това е защитна реакция и потребност. От една страна отдушник на натрупани емоции, от друга – желание да разкажеш история, която се е загнездила в мислите ти и отказва да се махне от там, докато не я пренесеш върху лист хартия. Когато в ежедневието си имаш чест досег до емоциите на хората, техните болки и страхове в първичен, оголен вид, ясно си даваш сметка колко лесно забравяме, че животът е най-голямото богатство, което имаме. Разказваш истории и се надяваш, че думите ти могат да накарат и друг да помисли върху това.

  1. Помните ли първата прочетена от Вас книга? Кои са книгите, разтърсили душата Ви?

Първата прочетена със сигурност не помня, но предполагам, че е някоя детска книга с приказки. Обожавах да чета приказки заради магията, която те създават. Ако човек се разрови с съзнанието си, вероятно ще открие приказка зад всяка от своите големи мечти. Нямам отделна любима книга, защото всяка прочетена оставя своята следа. По принцип съм емоционален човек и разтърсването се случва често, особено ако авторът е успял с думите си да дръпне някоя по-чувствителна струна в душата ми. Има книги, като „Цитаделата“ и „Лекари“, които са оказали влияние върху избора ми, какъв лекар  се стремя да бъда. Не съм вярвал, че в поредицата „Тъмната кула“ на Стивън Кинг ще срещна една от най-разтърсващите любовни истории, която съм чел. „Земя за прицел“ на Свобода Бъчварова е разказ за време, което бих описал като вдъхновяващо и относително непознато от българската история. За мен не само литературата, а всяко изкуство е интимен разговор между твореца и този, който съзерцава творението му. В него влизаш със своите възприятия за света и разтърсването може да се случи там, където други няма да почувстват дори лек трус.

  1. Напоследък темата за здравословното хранене става все по-актуална. Как и с какво обаче да храним здравословно душата си?

Знаем дефиницията на Световната здравна организация за здраве. В нея менталното здраве е точно толкова важно колкото и физическото. В тази връзка на първо място трябва да проявяваме хигиена на това, с което храним душата си. Живеем в свят изобилстващ от информация, в който за съжаление фалшивите новини изобилстват, а за да успееш да отсееш бурените трябва да подхождаш критично към всичко, което научаваш. Тук за мен е и ролята на четенето като своеобразна имунна система за мозъка. Нужна е осъзната критичност, която можеш да добиеш само разширявайки непрекъснато знанията си и опитвайки се да сглобиш общата картина, давайки шанс на различни гледни точки. Същевременно това е и проблем, защото такава степен на информираност изисква да отделиш от времето си за тази изключително важна дейност, а в модерния свят е много по-лесно пасивно да се натъпчеш с полуфабрикати, които се предлагат примамващо лесни за употреба. Четете! Непрекъснато. Така ще изградите устойчив вътрешен свят и ще намалите риска да бъдете лъгани за нечия изгода.

  1. Незабравимите учители, за които си спомняте с любов и признателност? На какво искате да научите Вашите ученици, извън чисто медицинските познания и умения?

Учителите са като книгите. Всеки със своята индивидуалност и влияние върху развитието ни. Разбира се, че никога не можеш да забравиш тези, които са те научили да четеш и пишеш, да смяташ. Нормално е тяхното влияние върху изграждането ти като личност да е значително, но времето, което прекарваме в училище е свързано с толкова промени в организма и психиката ни, че всеки един е оставил своя отпечатък. Лично аз съм благодарен на абсолютно всеки учител в моя живот, защото контактът с тях ми е дал друга гледна точка, предизвикателства за преодоляване и знания, които са станали основа на моето оформяне като личност. Тук е мястото да им благодаря от сърце.

  1. Живеем в 21 век – век на свръх високи технологии, в който обаче продължават да бушуват войни, хора умират от глад и предотвратими болести, а вярванията в конспиративните теории не стихват. Защо не успяваме да си научим уроците и колко далеч наистина сме стигнали по пътя на цивилизацията?

За съжаление сме така устроени, че учим само от собствените си грешки, колкото и болезнено да звучи. Докато детето не се опари само на котлона, няма да повярва, че той пари, колкото и усилия да полагат възрастните около него. В тази връзка цялата натрупана цивилизационна мъдрост не е достатъчна и не може да предотврати посягането към котлона. Всяка генерация иска да мине по своя път на грешки, наивно вярвайки, че точно тя е избраната да не ги направи. Успоредно с това достъпът до информация е по-лесен от всякога, което парадоксално доведе дотам, че авторитетите рухнаха. Имайки възможност с няколко натискания на бутоните да получиш отговор на почти всеки въпрос, който имаш, е много лесно да добиеш измамното усещане за експертност. Опасен и вреден процес, но в същото време и неизбежен. Винаги ще има хора, които ще опитват да експлоатират човешката слабост и глупост за своя лична изгода, а тази непрекъснато борба между доброто и злото, очевидно е неподвластна нито на научените уроци, нито на степента ни на технологично развитие.

  1. Новините за възможностите на изкуствения интелект набират скорост, а възходът на науката продължава да сближава границите между фантазията и реалността. Крие ли всичко това някакви подводни камъни? Готови ли сме за предизвикателствата на нашето време? Как си представяте света след 5-10-20 години?

Като родител все по-често си задавам този въпрос и честно казано отговорът е: не мога да си го представя. Подводните камъни са твърде много, а въпросите, които си задава науката във връзка със свръхбързото развитие на изкуствения интелект все още са без ясни отговори. Има достатъчно опит, натрупан покрай развитието на глобалната мрежа, интернет, социалните мрежи, който ясно показва, че каквито и да са първоначалните намерения, във времето нещата следват собствен ход на развитие. Рискът тук е в капацитета на изчислителната мощ и скоростта, с която машината и човека могат да обработват информация. Очевидно е, че в това състезание ние сме от губещата страна. Основният риск за мен както винаги е човешкия фактор. Колко агресивно и алчно ще се използват възможностите на машините за постигане на превъзходство над другите. Пътят към ада, знаем, е постлан с добри намерения. Наивно ми се иска да вярвам, че и тук в някакъв момент ще се намери баланс между ползи и рискове, а причината за това вярване е твърдото ми убеждение, че доброто винаги намира път. Надявам се този баланс да бъде намерен преди цената за постигането му да е твърде висока, защото това касае пряко децата ни.

  1. Каква е Вашата формула на щастието? Има ли рецепта за успех? Какво изобщо означава това някой да е успешен? Равнозначни ли са тези понятия – успех и щастие?

На този въпрос ще си позволя да отговоря с цитат от Хемингуей: „Щастието при интелигентните хора е най-рядкото нещо, за което знам…“. Да се поставя знак за равенство между щастие и успех може да бъде опасно, особено ако човек се смята за неуспешен. Щастието е физиологично състояние, което както знаем е свързано с отделяне на субстанции в мозъка, към което може да се развие зависимост. Всяка форма на зависимост е вредна, особено ако постигането на дадено състояние е на всяка цена. Лично аз смятам, че щастието е по пътя към дадена цел. Да преодолееш себе си, да се пребориш с трудностите, да успееш, въпреки миговете на отчаяние и несигурност, че ще се справиш. Ако успееш, вероятно достигайки крайната цел, изпитваш чувство подобно на щастие. Всеки човек има своята дефиниция за щастие, за мен е важно търсенето на собственото такова да не е са сметка на нещастието на друг(и). 

  1. „Човек е дълго изречение, написано с много любов и вдъхновение, ала пълно с правописни грешки“ твърди Радичков. От друга страна, Уилчек казва, че „ако не правим грешки, значи решаваме прекалено прости задачи, което е голяма грешка“. Каква е цената на самопознанието и колко трънлив е пътят към самоусъвършенстването?

Цената е функция на човека. Един би изпитал удовлетворение от натрупаната мъдрост, друг разочарование от осъзнаването, че колкото повече научаваш, толкова по-трудно намираш някои отговори. Пътят е свързан с лишения, дисциплина, разочарования, но ако трябва да го свържа с предишния въпрос: това пътуване може да те направи щастлив, защото обръщайки се назад, виждаш през какво си преминал. Важно е да не спираш да предизвикваш себе си. Живеем в динамичен свят, животът ни е динамична величина. Всеки от нас знае какво е усещането да се почувстваш по-добра версия на вчерашното ти аз.

  1. Мозъкът или сърцето, разумът или чувствата? Как се учим да бъдем хора и има ли конспекти и учебници за изпитите по мъдрост и човечност, които всеки ден полагаме?

Наука или изкуство? Ние сме организми с мозък и сетива. Можем да правим сложни операции и да плачем до леглото на пациент с разтърсваща съдба. Имаме нужда и от мозъка, и от сърцето си.

Що се отнася до изпитите по човечност, бих си позволил да цитирам моя любим автор Иво Иванов: В залеза на дните си, старият индиански вожд повикал внука си, за да му предаде част от мъдростта си и да го подготви за живота. “Жестока битка се води в момента вътре в мене” – казал стареца на момчето. “И знаеш ли кой се бие така свирепо? Два вълка, чедо! Единият вълк е зъл, мнителен, алчен, глупав, импулсивен и самовлюбен. Другият вълк е добър, мъдър, щедър, уравновесен, трудолюбив и скромен. Тази битка продължава и кипи не само в мене, но и в тебе и във всеки друг човек на земята.” Момчето притихнало замислено и след минута мълчание попитало: “Кой от двата вълка ще победи?” Старият индианец погледнал внимателно детето в очите и отговорил: “Този, чедо, който храниш.“.

Опитвайте се да храните добрия вълк. Дори и да загубим някоя битка, ще си е струвало усилията.

 

Радостина Александрова