Има такива дни.  Дни, които започват опако от ранни зори. Сякаш си се закопчал накриво или си облякъл дрехата си наобратно и така си излязъл навън. А на улицата хората те сочат с пръст и тихичко хихикат, но не ти казват защо го правят. И ти продължаваш, без нищичко да подозираш.

Сутринта се успивам и закъснявам за важен ангажимент – нещо, което никога не ми се е случвало преди. Погрешка звъня на колежка и колкото и бързо да затварям, твърде възможно е да съм събудила цялото семейство. После водя остър разговор с приятел, нямам търпение да преброя до 40 и му пиша неща, за които миг по-късно вече съжалявам. Дразнят ме даже необичайно високите за януари температури. Разсейват ме, засилват усещането ми, че съм объркала времето и мястото. Прибирам се у дома преди да съм сътворила още бели… Имам нужда да се скрия от целия свят.

Стоп. Никакви самосъжаления. Нищо страшно не е станало. А и щом нещо се е случило, значи така е трябвало да бъде. Не е оправдание, реализъм е. Убедена съм, че в природата и един лист не се поклаща, без зад това действие да стои цялата Вселена.

Прекарвам следобеда в компанията на книга. Случайно или не, тя е на Даниел Стийл.  Имаше време в младостта ми, когато изобщо не можех да чета романите й. Бяха ми прекалено сладникави. С течение на годините нещата се промениха и сега ми харесват добре разказаните ѝ истории, в които героите преминават през какви ли не премеждия, изпитания и несгоди, но успяват да се изправят на краката си и накрая животът им се подрежда по най-добрия възможен начин. А и след цялата информация за вируси, рак и каква ли не друга сериозна наука, която непрекъснато поглъщам, определено имам нужда от приказки. И с удоволствие ги чета или слушам. А понякога и аз разказвам.

В книгите ѝ със сигурност има немалко захаросани моменти. Но, от опит зная, че когато всичко се обърка и нещата съвсем назлеят, идва ред на чудесата. Неочаквано се появяват хора, които ни  помагат. Да, ти си този, който взима решенията и понася тежестта на ситуацията, който, както казва поетът, трябва сам да си направи стълба и да излезе от дупката, в която е попаднал, но всяка подкрепа е добре дошла.  Откриваме път там, където до вчера не е имало дори празно пространство. Виждаме светлина в мрака и намираме кураж да следваме надеждата. А тя е навсякъде. Както и спасението.

Това, че един ден не е преминал точно според очакванията ни, не означава, че тотално сме объркали посоката.  Просто денят е бил различен. Дал ни е  урок. Предизвикал ни е да направим нещо необичайно, да видим нещата от друга гледна точка, да повървим с чужди обувки, да изядем лъжица сол. Грешките са най-мъдрият ни учител. Ако не ги допускаме, значи решаваме твърде  прости задачи. Което, като твърди физикът – Нобелов лауреат Франк Уилчек, е голяма грешка.

Няма как да продължим напред, ако от време на време не се спираме и не правим по някоя стъпка назад.   Успехът е танго, животът е танго. Важното е да уловим ритъма и да го танцуваме със страст.

От книгата „Откраднати мигове“, Р. Александрова, Елестра, 2024