Случайно прочетен пост с откъс от „Алхимикът“ на Паулу Коелю ме провокира да напиша и аз няколко реда за специалните книги, изиграли роля в живота ни. За мен това е една от тях.

С тази книга имахме много специална среща. Там, на площад „Славейков“, малко по-голям от мене мъж редовно идваше на една от сергиите и, не, той не продаваше книги, той намираше най-подходящия приятел за всеки от наредилите се на дългата опашка пред него хора от всички възрасти. Нямаше нещо, което да ми е препоръчал, а аз да не съм останала очарована от съдържанието му.

Една привечер ми подаде „Алхимикът“. Току-що беше излязла. Аз я погледнах, повъртях я в ръце и му я върнах:

– Не, не е моята книга – му казах – не и сега.

Той вдигна рамене и ми предложи друг автор, който аз с удоволствие прочетох.

Минаха година или две. Бях на Христовата възраст и  в екзистенциална криза. Този път продължи по-дълго от обикновеното и ме изправи ребром пред въпроса: а сега накъде? Чувствах се объркана, уплашена, напълно изгубена, неразбрана и никому ненужна. Бях влязла в сериозна битка най-вече със себе си, но и със закостенели традиции, които беше въпрос на малко време да бъдат разрушени, но все още се държаха.

Не зная как се случи, но в един момент се оказах близо до паметника на Васил Левски, точно пред някогашното кино „Сердика“. Сигурно съм ходила по работа в ИСУЛ, знам ли. Изключително рядко минавам оттам. И изведнъж се озовах пред изникнала от нищото маса с книги. И първата книга, която грабнах, беше точно „Алхимикът“. Сякаш Съдбата я сложи в ръцете ми. Прочетох половината от нея на спирката и в автобуса, докато се прибирам у дома. Погълнах я буквално на един дъх. Тази книга беше писана специално за мен. Но как авторът беше научил за моята драма, за бурята, която ме раздираше? Словата му мажеха с балсам раните на душата ми, лекуваха опърпаните ми криле, книгата  ми даде кураж и обич, посочи ми пътя на спасението.

Правилно бях усетила, че нямам право да предавам личната си легенда. Предстоеше ми да разбера и това, че „когато човек силно иска нещо, цялата Вселена му съдейства“.

Историята, която така драматично беше нарушила спокойствието ми, продължи почти година и завърши с хепи енд, точно като холивудските филми. И досега се гордея с това, че издържах на натиска. Паулу Коелю и „Алхимикът“ определено ми помогнаха. Приятел в нужда се познава.

Чела съм и останалите му книги и впечатленията ми са шарени – едни ми харесват, други не чак толкова.

Срещата с „Алхимикът“ просто ми показа нагледно за пореден път, че няма случайни неща. Че откриваме книгите и хората в живота си, когато сме готови за тях. Ако не им е дошъл моментът, просто ще се разминем.

Разбира се, имала съм и други специални преживявания с книги, но за това ще разкажа някой следващ път.

От книгата „Откраднати мигове“, Радостина Александрова, Елестра, 2024